— Като че ли някой се придържа към него — заяви Ореола.
Постепенно останах с впечатлението, че през тази епоха в женските манастири ставаха всевъзможни неща. Докато за външния свят се създаваше добро впечатление, очевидно вътре между стените имаше много забавления.
Малко по-късно на портата на манастира един пратеник остави сандък. Две запъхтени прислужници го довлякоха в стаята на мона Доротея с обяснението, че това е моят багаж.
Не бях изненадана да видя камара от дрехи от добрата стара приятелка на Себастиано, включително и една малка торбичка с монети. Нямаше чак толкова много златни, колкото последния път, но все пак. Дори роклята, която не облякох днес, беше сред дрехите, както и няколко други много красиви рокли и фусти.
Тъкмо бях приключила с огледа на всички неща, когато една жена нахлу в стаята. При вида й папагала веднага избухна в ентусиазирани крясъци.
— Мона Доротея, скъпа моя! — изкрещя той — Мона Доротея, красота моя!
— Аз съм Доротея — представи ми се напълно излишно жената. — А ти трябва да си Ана, новата ми съквартирантка! — На папагала каза: — Замълчи, Полидоро!
Огледах я крадешком. Не приличаше на скърбяща вдовица. Преди всичко не предполагах, че ще е толкова млада и красива. По-скоро очаквах една измъчена дама на средна възраст, изпита и безцветна.
Доротея беше най-много на двайсет. И в цветово отношение чудесно подхождаше на папагала си. Беше облечена в светлосиня рокля, със смарагдовозелена шапчица и червени обувки. Косите й също бяха червени. Когато свали шапчицата си, те се разпръснаха по раменете й в медени къдрици.
— Ако се питаш защо не нося черно, шивачката все още не е приключила с шиенето на траурните ми дрехи — каза Доротея. При думата „черно“ тя се намръщи, очевидно да облече черна рокля, за нея беше по-лошо и от смъртта на съпруга й.
Въпреки това аз й изказах съболезнованията си, които тя прие с небрежно свиване на раменете.
— Дойде му времето — каза тя. — Тадео беше стар като света, можеше да ми бъде дядо.
— Божичко! — възкликнах ужасена. — Принудиха ли те да се омъжиш за него?
Тя се засмя.
— Къде ти. Той беше богат като Крез. Старците с пари често изглеждат по-млади, отколкото са в действителност. Поне в началото. След време обаче богатството не им помага много. Накрая той се нуждаеше от пелени, въпреки всичките си дукати.
Смаяна, я погледнах, но очевидно тя беше превъзмогнала стреса, защото само след миг скочи с възторжени възгласи към отворения сандък, за да разгледа новите ми дрехи. На свой ред тя издърпа нейния напред и започна да вади една след друга рокли и да ми ги показва.
Бяха наистина прекрасни одежди и аксесоари. Постепенно окото ми се обигра и вече знаех каква бе модата тук.
— Какво ще кажеш за това? — попита тя, като покри с жълт копринен шал раменете си. — Купих го току-що! — Завъртя се, докато роклята й не политна, а шалът не се развя около нея.
— Мона Доротея, мила моя — извика Полидоро. — Мона Доротея, красота моя!
— Шалът наистина е много хубав — казах аз.
Доротея въздъхна.
— О, толкова е жалко, може би никога няма да мога да го нося, защото ще се изисква от мен да нося черно до края на живота ми. През следващите няколко дни ще дойдат да ме вземат.
— Твоите роднини?
Тя кимна.
— Моята стара като света зълва и нейният също толкова стар мъж ще ме принудят да живея в още по-старата къща на моя престар и междувременно мъртъв съпруг.
— Не искам да се върна в Неапол! — изпищя пламенно Полидоро. — Не искам да се върна в Неапол!
— Полидоро често прихваща някои думи, които не са предназначени за чужди уши — извини се Доротея.
Това ме наведе на една идея. Когато малко след това Доротея отиде до нужника, аз се изправих пред клетка на папагала.
— Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от бъдещето — казах аз. Или по-скоро исках да кажа. Вместо това прозвуча следното: — Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от далече. — След това отново опитах с думата „айпод“, която незабавно се превърна в „огледало“.
Дотук с желанието ми да надхитря бариерата.
След обща молитва, вечерята на обитателите на манастира се състоя в залата за хранене и беше изненадващо добра, толкова вкусна и обилна, колкото закуската в къщата на куртизанката. Тук се хранеха наистина превъзходно.
Най-вероятно този лукс имаше връзка с факта, че монахините идваха от заможни семейства. Техните родители е трябвало да платят много пари за място в манастира, така че за тях е било важно дъщерите им да се чувстват добре.
Чудех се защо не бяха настанили Клариса тук, щеше да й е много по-лесно, отколкото с Матилда. Клариса... Все още имах чувството, че не знаех всичко за нея. От една страна, заради неясните намеци на Себастиано, а от друга — нейните странни думи при заминаването ми. „Не изстрадах ли достатъчно?“ Какво имаше предвид? Преди няколко часа можех да попитам Себастиано, но толкова много други проблеми ми се въртяха в главата, че напълно забравих.