— Ела, нека се огледаме за Тревизан.
— Имаш право. Нека намерим Тревизан и да го приветстваме.
В ушите ми прозвуча така, сякаш вместо „приветстваме“ имаше предвид „да убием“. И наистина, сърбежът по врата ми се засили, особено когато Алвизе мина толкова близо до мен, че с върха на меча си докосна роклята ми. Той ме погледна през рамо и се ухили като акула, преди да захапе плячката си.
Клариса ме докосна по ръката.
— Отивам да потърся нужника — каза тя.
Аз само кимнах разсеяно и едва разбрах кога изчезна по колонадата.
Докато Алвизе и Джовани се отдалечаваха от залата, чух с половин ухо разговора между Доротея и месир Малипиеро.
— Изглеждате много млад за Съвета на десетте —каза Доротея.
— Аз съм почти на петдесет.
— Е, значи, сте много млад! — потвърди Доротея. Изглежда, не се притесняваше ни най-малкото от факта, че той бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Но със стари мъже, особено богати, тя имаше опит.
— Преди шест месеца дойдох във Венеция с моя съпруг — съобщи тя, без да са я питали. — Той искаше да завърти тук търговия с вълна. За съжаление, почина малко след пристигането ни. Оттогава съм отседнала в манастира и чакам пристигането на роднини, които искат да ме върнат обратно в Неапол. При моите имоти. Въпреки че не съм сигурна дали това е и моето желание. Венеция има толкова много какво да предложи! — рече тя и хвърли на Малипиеро умозрителен поглед от горе до долу. Беше очевидно, че е впечатлена от него.
Междувременно Алвизе и Джовани напуснаха залата през една от страничните врати. Реших да ги последвам. По-добре, ако ги държах под око. Все някой трябваше да се погрижи да не реализират убийствените си планове.
Стаята, в която влязоха, гъмжеше от хора, което най-вероятно се дължеше на факта, че тук беше храната. Помещението представляваше нещо средно между спалня и трапезария. От едната страна на стаята имаше голямо легло с балдахин, а от другата — огромна маса за хранене, на която със сигурност можеха да се настанят четирийсет души. Спомних си от обиколките и разглеждането на различни палацо в моето време, че в миналото такова мултифункционално разпределение на стаите не е било необичайно. Не е имало утвърдена трапезария, ами са местели масите където са искали, а понякога дори и в спалнята. Което всъщност е било доста удобно, особено за декадентските благородници, които по този начин са си спестявали ходенето. Само няколко крачки са ги делели от съня и яденето. И когато на сутринта са идвали гости, са можеш да останат в леглото и в същото време са заповядваш да сервират храната.
През една задна врата постоянно прелитаха слуги и мъкнеха пълни чинии и плата, с които отрупваха масата. Миришеше на печено и тежко вино. Освен това във въздуха се долавяше уханието на екзотични подправки, за това време олицетворение на богатството. Който през петнайсети век е притежавал няколко торбички черен пипер, се е смятал за заможен. Бахарът, канелата и шафранът се претегляха в злато. Това, което в бъдещето хората можеха да си купят във всеки един супермаркет за няколко евро, в миналото е трябвало да бъде докарано от Ориента по вода и е било подобаващо скъпо. Корабите са пътували по цели месеци, а пътешествията са били много опасни. Саламът с къри още не беше измислен, но дори и да беше, едва ли някой можеше да си го позволи.
В съседната зала оркестърът засвири музика, която ми звучеше странно поради непознатите за мен инструменти.
Първите гости се настаниха на масата и отрупаха с храна чиниите си. Все повече хора се стичаха от колонадата в голямата зала. Постепенно партито започна и слугите едва успяваха да разливат вино по чашите. На мен също ми подадоха една чаша. Докато отпивах, предпазливо се бях стаила до вратата и наблюдавах Малипиеро.
Алвизе и Джовани бяха застанали до един висок, широкоплещест мъж на около четирийсет, който приличаше малко на Харисън Форд в старинен костюм. Очите му блестяха предприемчиво, а усмивката му беше симпатична.
Докато разговаряха, братята Малипиеро стояха с гръб към мен. Заради музиката не можех да чуя за какво си приказваха. Алвизе жестикулираше по време на разговора, без да обърне внимание, че виното му в чашата се разливаше.
Неволно се приближих няколко крачки към него и чух края на последното му изречение.
— ...ще слезеш с нас, Тревизан? Със сигурност няма да трае дълго.
Аха. Значи, този беше Тревизан. Човекът, когото братята Малипиеро бяха набелязали.
— Вие наистина ли очаквате да огледам новата ви лодка, преди да съм поздравил гостите си? — рече усмихнато Тревизан.
— Е, не е само заради новата лодка, ами заради подаръка, който е в нея. Подарък за вас от нашето семейство, така да се каже. Баща ми изгаря от нетърпение да го видите. Аз и моят брат също.