Дали Таселхоф можеха да си спомнят всичко чрез хипноза? В моето време бях чувала, че хипнотизирани хора изпадали в транс и така си спомняли за минал живот. Някои дори са имали повече от един. Чисто теоретично това би могло да проработи и в обратната посока. Защо някой в миналото да не може да си спомни живота си в бъдещето? Особено в този конкретен случай това не беше шарлатанство, а бруталната реалност.
Разбира се, трябваше ни някой професионалист, който да разбира нещо от хипноза. Самата аз нямах никаква представа, с изключение на това, което бях гледала по телевизията. Сега ще изпаднеш в дълбок сън, но въпреки това ще можеш да чуваш гласа ми...
— ...сега започват строителните работи по нашата нова къща — каза Матиас и прекъсна мислите ми. — Ще е много по-голяма от старата и ще има великолепна фасада.
— Това звучи вълнуващо — отговорих учтиво, но разсеяно. По филмите хипнозите биваха прекратявани с изречения като: „Сега ще броя на обратно до десет, събуждаш се на нула и се чувстваш свободен и безгрижен“...
— За архитект баща ми успя да ангажира изключителния Мауро Кодуси. А за стенописите на външната мазилка баща ми иска да наеме най-добрите художници. До година по това време палацо „Тасини“ трябва вече да е готов.
Бяхме изкачили стълбите и стигнахме до колонадата. Родителите на Матиас вече се бяха смесили с останалите гости. Нервно извих врат от страх, че ще видя Алвизе да се навърта наоколо. Налагаше се да предвидя възможността той все още да е тук. Може би чакаше втора удобна възможност да нападне от засада Тревизан. Или мен.
— Майка казва, че със сигурност ще бъде най-красивата къща в целия град — рече Матиас.
— Това е чудесно — отвърнах разсеяно. Засега никъде не виждах Алвизе, брат му или баща му.
— Обичам да гледам как вървят строителните работи — рече Матиас. — Първо теренът трябва да се прегради с диги, за да се отстрани водата. След това се забиват хиляди дъбови подпорни колове в дъното на лагуната, за да се изградят основите. Може би искаш да видиш. С удоволствие ще ти покажа всичко.
— Какво да видя? — Внимателно се огледах наоколо. Междувременно голямата зала се бе препълнила и нямаше почти никакво свободно пространство. Музикантите свиреха танцувална музика, която забавляваше гостите. Във всеки случай те подскачаха по доста забавен начин в едната част на залата.
— Строителството на палацо „Тасини“.
Отговорът на Матиас задвижи няколко зъбни колела дълбоко в мозъка ми и странното беше, че започнах да си мисля за исландски гейзери. Тогава ми спря дъхът. В тълпата се появи едно познато лице.
Себастиано се беше завърнал.
Толкова много ми олекна, че чак ми премаля.
— Извини ме — казах на Матиас. — Спешно трябва да поздравя някого, когото познавам.
— Но...
— Със сигурност искам да видя строежа на вашата нова къща — извиках през рамо, запътила се вече към Себастиано.
Когато видях кой стоеше до него, стана още по-належащо да побързам. Красивата като фея Мариета му се беше лепнала, сякаш са двойка. Носеше рокля от коприна в блестящо синьо, с която изглеждаше като супермодел.
Когато ги достигнах, се притесних. Не можех да кажа нито дума. Може би защото бях останала без дъх от бързане да стигна при тях. Или се дължеше на факта, че двамата изглеждаха страхотно. Най-вече Себастиано. Той беше облякъл тъмнозелен жакет без бродерия, но така плътно прилепнал, че се зачудих дали раменете му винаги са били толкова широки.
— Изоставеното сираче — каза Мариета. Изглеждаше изненадана да ме види тук. — Дали от манастира са я пуснали без придружител? Или е избягала? — Тя ме огледа от горе до долу. — Тази рокля не е ли прекалено изрязана за това дете? Може би не трябваше да я слагам при другите неща в сандъка. Какво ще кажеш, Себастиано?
Отново някой говореше за мен, сякаш не присъствах. Положението се утежняваше и от факта, че тя беше една глава по-висока от мен и буквално ме гледаше от високо. А това, че ми беше дала роклята, не улесни ситуацията. До високата куртизанка се чувствах като Пепеляшка.
Изкашлях се и се опитах да си придам весело изражение.
— Не е дошла сама на празненството.
— Кой? — попита Мариета озадачено.
— Изоставеното сираче. То е тук с придружител.
Изражението й малко ме помири с нетърпимата ситуация. Както и усмивката на Себастиано. Но веселото му настроение почти веднага се изпари. Той се намръщи, поглеждайки към гърдите ми.