— Аз? Глупости. Аз съм страхливка. Трябваше да ме видиш, когато с меча си Алвизе... — Спрях, защото исках да му спестя инцидента с меча.
Но Себастиано и без това не чу думите ми.
— Какво? — прошепна той, вече почти заспал.
— Не беше толкова трагично — излъгах. — Тасини се появиха навреме.
Исках да кажа „Таселхоф“, но глупавата бариера се задейства. Значи, мона Фаустина отново бе наострила уши и ни чуваше. Което ми попречи да задам веднага на Себастиано всички въпроси, които все още чакаха отговора си.
Но така или иначе, той не можеше да говори много. Промърмори само няколко едва разбираеми думи, от които ми стана ясно, че следващия път ще убие Алвизе. Тогава той отново заспа.
Съзерцавах колебливо дървения под. Той изглеждаше твърд. И прашен. Но какво друго ми оставаше? Веднъж, в един календар, бях прочела следната мъдрост: „Извитият лакът за възглавница, в това лежи блаженството“. От кого беше? Конфуций? Във всеки случай от някой, който бе изпитал на собствен гръб лишението и затова го е знаел.
С помощта на шала на Доротея и наметалото на Себастиано си направих временно легло на скърцащия под. С пелерината се завих. От меката вълна все още се долавяше уханието на Себастиано, тази неопределима и обезпокоителена смесица на мъж и приключения. Това ми помогна да не мисля, че все още ме болеше гърлото. Да го вземат дяволите Алвизе!
Заслушах се в регулярните вдишвания на Себастиано.
И утре също е ден, помислих си.
Въпреки това ми отне много време, докато заспя.
Сънувах странен сън, в който бях на четири годинки. Гледах моите ръчички и пухкави краченца, докато седях в тревата и скубех полските цветя. С пъстрия букет, който мама бе набрала, тя сплете венец и ми го сложи на главата.
— Ти си принцеса и това е твоята корона — каза ми с усмивка.
Изпълнена с ентусиазъм, исках да си направя повече корони. Така щях да имам резервни и нямаше да е от значение, ако загубех една от тях.
Но не можех да захвана едно за друго цветята. Стъблата се пречупваха в ръчичките ми и се противопоставяха на несръчните ми опити да ги вплета едно в друго. Деликатните цветчета се разпадаха между пръстите ми. Започнах да плача по-скоро от гняв, отколкото от разочарование, но от това цветята не се превърнаха във венец.
През воала от сълзи успях да видя две фигури, които идваха към мен. Първоначално си помислих, че са родителите ми, но после забелязах, че бяха възрастни. Една жена и един мъж. Жената имаше сива коса и сбръчкано лице, а мъжът носеше върху едното си око черна превръзка, като пиратите на моя плеймобил.
Двамата се спряха пред мен. Слисана и малко засрамена, спрях да плача и вдигнах очи към тях.
— Мисля, че това е тя — каза старият мъж.
— Не съм сигурна — отговори старицата. — Не ми прилича на особено смела. Не виждаш ли как реве?
Не исках да говорят така за мен. Бързо изтрих очите си с ръце. За съжаление, това се оказа грешка, защото по пръстите ми беше полепнал сок от цветята. Едно от растенията трябва да е било луково, защото гореше като огън в очите ми.
Мъжът и жената се засмяха. Смутена, спрях да си търкам очите. Изведнъж ме обзе страх. Зачудих се как по възможност незабележимо да се изправя и да избягам бързо при моите родители. Не можеше да са далеч, точно преди малко бях чула мама да казва на татко:
— Тук е добро място за пикник.
Сега си спомних, че бе абсолютно забранено да се говори с непознати, а тази старица и този старец никога преди това не ги бях виждала.
Внимателно се опитах да се отдалеча от тях, като се плъзнах назад върху дупето ми. За моя почуда, старицата направи крачка напред и се наведе над мен.
— Не се страхувай — каза тя.
Така постигна точно обратното.
— Не ми е позволено да говоря с теб — отговорих, сега наистина изплашена.
— Ана? — извика майка ми.
— Мамо! — изкрещях толкова силно, колкото можах. Почувствах облекчение. Възрастната жена нищо не можеше да ми направи. Мама щеше ме вземе и да ме предпази от нея.
Старицата протегна ръка и докосна врата ми. Пръстът й беше странно кокалест и горещ и аз изпищях, треперейки.
Простенвайки, рязко се надигнах и се огледах. За секунда си помислих, че ще заваря двамата да стоят до мен, но разбира се, нямаше никого. Не бях на четири, а на седемнайсет и лежах на твърдия под на тавана на мона Фаустина. На няколко крачки от мен на леглото спеше Себастиано, заслушах се и чух равномерното му дишане.
Какъв откачен сън!
Но след това мислите ми се върнаха назад във времето. Не беше сън. Това наистина се беше случило!