Изведнъж си спомних, сякаш беше вчера. Старецът бе Хосе, а старицата Есперанца. Сега разбрах защо двамата ми се сториха толкова познати. Вече ги бях срещала като дете и напълно бях забравила за това. Затворих очи и се пренесох мисловно в деня, в който се случи всичко.
Седях във високата трева, слънцето грееше и птиците чуруликаха. Между краката ми лежаха смачканите цветя, а пръстите ми се бяха оцветили в зелено като тревата около мен.
Мястото, на което старицата бе докоснала врата ми, пареше почти толкова, колкото очите ми. Не ме болеше, само гореше и тъкмо когато се зачудих дали отново да се разплача заради това, отшумя, превръщайки се в слаб сърбеж.
— Вече имаш дарба — каза старицата.
— Използвай я добре — добави едноокият старец.
— Ана, къде си? — чух мама да вика.
Двамата старци се отдалечиха и изчезнаха зад група дървета, докато аз седях мълчаливо и не разбирах какво точно се бе случило с мен.
Няколко минути по-късно се появи мама и ме вдигна. Увих ръце около врата й и се гушнах в нея. Сега започнах да плача, но този път не от гняв, а защото бях толкова объркана и в същото време облекчена.
— Имаше една стара ве-вещица — изхлипах аз. — И един плеймобил пират!
— Съкровище, имаш твърде голямо въображение. — Мама докосна главата ми. — О, небеса, имаш температура!
И така, в онзи ден не стана нищо с пикника и венците от цветя. Родителите ми бързо ме експедираха в леглото. Лекарят диагностицира треска и нареди почивка. А аз бях убедена, че съм си въобразила случката, а след това всичко лесно потъна в забрава. Бях само на четири.
Бавно отворих отново очи и погледнах пода в полумрака. Ето, значи, как стояха нещата! Моите когнитивни разстройства се дължаха на забравената среща с тези двама стари особняци. Някак си те са ме... обработили. Подобно на хората, които твърдяха, че са били отвлечени от извънземни и са им имплантирали чип. Инстинктивно докоснах врата си, но напипах само гладка и топла кожа, нямаше и следа от чуждо тяло. Дори не ме сърбеше, поне за момента.
Изпитвах болка, но това се дължеше на синините, които бях получила от задушаващата хватка на Алвизе. Останалата част от тялото също ме болеше, сякаш валяк бе минал отгоре ми, което от своя страна се дължеше на неудобното място за спане на твърдия под. Какъв ти лакът, какво ти блаженство.
Стенейки, се измъкнах изпод наметалото на Себастиано и се огледах.
През капандурата на покрива, която вместо със стъкло бе покрита със свински пикочен мехур, се прокрадваше слаба светлина. Във всеки случай достатъчна, за да видя едно нещо: никакво гърне надлъж и нашир.
До сутрешната камбана не оставаше много време. Най-добре да приключа с неотложното ходене до нужника. Стълбите скърцаха под краката ми, както и задната врата, когато я отворих, но това не подмами мона Фаустина да напусне своите покои. След нощното слухтене вероятно трябваше да си навакса съня.
Навън беше хладно, а земята мокра. През нощта навярно бе валяло. Треперейки, се насилих да изляза навън. Както при билковия магазин, така и тук, зад къщата имаше малък двор, където се намираше нужникът. Този, доколкото изобщо бе възможно, беше още по-отвратителен и от онзи на Матилда. Истински нужник на ужасите. Докато бързах да си свърша малката работа, задържах дъха си и отправих молитва да не се налага още дълго да търпя всичко това.
В кухнята задигнах една чаша с вода и я взех с мен нагоре. Себастиано ме чу и се събуди. Извика от болка, когато се обърна на една страна и се облегна на лакът.
— Вече си станала.
— Имах кошмар. — Подадох му чашата. — Ето вода, сигурно си жаден.
Изчаках да се напие, след което аз самата отпих няколко глътки.
— Все още ли те боли много? — попитах го.
— Почти не — каза той, но скованата му поза го издаде.
— Да донеса ли нещо за закуска?
— За мен не, благодаря.
Можех да хапна няколко залъка, но тъй като не бях много гладна, реших да изчакам мона Фаустина да стане.
— А сега какво следва? — попитах аз.
— Този следобед трябва да отида до Двореца на дожите.
Гласът му звучеше по-скоро изтощено, а той самият не изглеждаше особено готов за действие.
— Най-добре да полежиш няколко дни — казах му.
— Няма време. Трябва да предотвратя една важна среща между Малипиеро и Съвета на десетте.
— Искаш да кажеш, че те отново ще се опитат да убият Тревизан?
— Не, не и публично. Но днешният ден е ден за вземане на решения. Важни решения. Те ще се погрижат Тревизан да не получи нужния брой гласове. Което от своя страна ще доведе до заграбването им на властта.