Изтощен, Себастиано наклони глава назад.
— А какво ще стане с мен? — Не исках да хленча, но гласът ми прозвуча като на ридаещо момиченце. — Мога ли да направя нещо? Искам да кажа, да предотвратя още някое събитие или нещо такова?
— По всичко изглежда, че ти изпълни твоята задача. Просто трябва да изчакаш до следващата смяна на лунната фаза.
— Кошмарът, който сънувах, всъщност изобщо не беше кошмар — изтърсих аз. — Двамата старци, Хосе и Есперанца, те през цялото време ми изглеждаха познати, а сега знам защо. Вече съм ги срещала, когато бях малка. Тази Есперанца ме докосна. Тя пипна с пръст врата ми, а след това ми каза, че имам дарба. Нощес ги сънувах и си спомних всичко.
— Каква дарба?
— Сърбеж.
Той се разсмя.
— Не думай.
— Това е един вид прогнозен сърбеж, случва се единствено когато наближава реална опасност. Всеки път когато го получа, се случва нещо лошо.
Това му даде повод да се замисли.
— Хм, може да ни е от полза, докато все още си тук.
Седнах с кръстосани крака до леглото, защото ми изглеждаше глупаво да стоя през цялото време с наведена глава и да гледам от високо Себастиано.
— Мога ли да ти бъда полезна с нещо? — попитах го. — Искам да кажа, ако искаш да знаеш например къде е нужникът...
— Благодаря, но предпочитам канала, когато му дойде времето. На мъжете им е малко по-лесно.
Прокашлях се.
— Тогава нека най-накрая да поговорим за нещата, свързани с пътуването във времето. Имам толкова много въпроси. А и мона Фаустина още спи, така че не може да ни чуе.
— Тогава питай.
— Как попадна на тази работа?
— Чрез Хосе. Той работи при нас в университета и е нещо като надзирател на архива. Поради тази причина винаги е в крак с историята, така да се каже. Заговорихме се и той ме попита дали искам да видя няколко исторически находки, които току-що бяха пристигнали в археологическия архив. Разбира се, аз се съгласих.
Веднага ме завладяха най-смелите предположения.
— Както при мен ли беше? От докосването му с кокалестите и студени пръсти си станал пътешественик във времето?
— Искаш да кажеш като хората, които ги отвличат извънземни и им имплантират чип в мозъка?
— Точно така — казах нетърпеливо. — И ти ли си на мнение, че може да са извънземни?
Себастиано се усмихна леко и после сви рамене.
— В крайна сметка човек не може да бъде сигурен на сто процента. При всички положения, Хосе и Есперанца не са от нашето време и не са от всички изминали времена, от което можем да си направим извода, че идват от бъдещето.
— Или от някоя далечна галактика — настоях аз.
— Както и да е. Във всеки случай Хосе е пазител. Точно както Есперанца.
— Пазител?
— В нашия клуб има три групи. Пазители, закрилници и пратеници.
— Бартоломео е пратеник — казах радостно, защото бях в състояние да приложа собствените си знания. — Пратениците не могат да пътуват във времето, само пазителите и закрилниците. Ти си закрилник, нали? — Когато той кимна, попитах: — Какво точно правят пазителите?
— Те дават необходимите наставления. Освен това координират всичко и съпровождат при преминаването.
— Какво имаш предвид под „съпровождат“?
— Те присъстват на всяко преминаване. Без пазител, закрилникът не може да премине през портала.
Намръщих се.
— Замислял ли си се, че яко ще загазиш, ако случайно нещо се случи с Хосе или старата Есперанца?
— Това е риск, който трябва да поема, след като веднъж съм се решил на това приключение — призна той.
— Още не си ми разказал за специалната процедура, чрез която си станал пътешественик във времето.
— Погледнах в едно огледало.
— Какво огледало? — попитах озадачена.
— Едно много невзрачно и старо. Беше между един куп вехтории в историческия архив на факултета. Хосе го извади от калъфа и аз погледнах в него. Това, което видях, ме шокира.
— О, боже, моля те, не ми казвай, че Хосе те е превърнал в извънземно! — помолих го, изплашена.
— Не ме е превърнал в извънземно — заяви Себастиано с готовност и отново се усмихна. След това стана сериозен. — Но видях нещо в огледалото, което никак не ми хареса. А именно какво щеше да стане с Венеция, ако се допусне да се случат някои събития.
— Искаш да кажеш в миналото, значи, в това време? Става въпрос за Алвизе, нали?
Себастиано кимна.
— Той ще премахне Тревизан като единствен и сериозен политически опонент. Тогава ще се издигне със съдействието на баща си до владетел на Републиката. Ще заграби властта, което ще му позволи да взема решения от голяма важност, без участието на Съвета. Дипломацията, с помощта на която Венеция ще оцелее при предстоящите военни конфликти през следващия век, ще бъде елиминирана. Алвизе ще се стреми Венеция да се превърне в световна сила, да има водеща роля в колонизацията на новите континенти, подобно на Испания и Англия. Освен това след по-малко от сто години ще се стигне до унищожителна война срещу съюзилите се испанци, британци и французи, вследствие на която цяла Венеция ще потъне в развалини и пепел. Градът ще бъде напълно разрушен. Няколко години по-късно ще има само необитаеми острови, обрасли с блатна трева и руини.