Затаила дъх, слушах внимателно обясненията му и клатех ядосано глава.
— Няма да се стигне дотам, защото иначе града нямаше да го има в наши дни! Та аз самата видях, че всичко все още си стои! Никой няма да опожари Венеция, дори и самият Наполеон!
— Това е състоянието на нещата в момента. Но при следващото ми пътуване в наши дни тези промени биха могли вече да са настъпили. Едно бъдеще, в което Венеция е унищожена. Никой няма да си спомня за досегашния ход на историята. Просто няма да я има, също като града.
— Искаш да кажеш, че спомените на всички хора по света ще се променят? Както се случи със семейство Таселхоф?
— Със сигурност. Това е принципът.
— Но ние помним! Защо нашата памет не се нагажда с промените?
— Ако не си спомняхме първоначалния развой, нямаше да можем да се намесим, за да го запазим — обясни Себастиано. — Ето защо ние помним, за да бъдем в състояние да направим това, което трябва да направим.
— Свързано ли е с факта, че старците по някакъв начин... имат специално отношение към нас?
— Предполагам.
Бавно кимнах, защото всичко това звучеше разбираемо. Естествено, абсолютно странно и откачено, но логично.
Едно нещо обаче не ми стана ясно.
— Аз каква съм? Пазител, закрилник или пратеник? — Разсъждавайки, се спрях. — Всъщност нито едно от трите, нали? Има ли дума за някой като мен?
— Поне аз не знам. Може би си нещо като жокер. Ще попитам Хосе.
— А Алвизе? Той към коя категория принадлежи?
Себастиано отвори уста, но нищо не можа да каже. От долу се чу някакво стъргане. Мона Фаустина се бе наспала и отново надаваше ухо.
— Мисля, че сега една закуска би ми се отразила много добре — казах аз. — Имаш ли още дребни монети?
След едно парче хляб и още една чаша вода, бях горе-долу сита, но не станах по-мъдра. За краткото време, през което мона Фаустина беше в тоалетната и не можеше да ни чуе, не успях да задам кой знае колко много въпроси на Себастиано.
По думите на Себастиано огледалото показваше само поредица от картини на различни събития, но за съжаление, без дата. Човек трябваше сам да предвиди периода, в който щяха да настъпят критичните ситуации, и да ги спре навреме. Както в случая смъртта на Тревизан. Или въпросната среща в Двореца на дожите, на която влиятелни мъже щяха да подкрепят Алвизе и така той да подготви завземането на властта.
Алвизе очевидно бе особен случай. Себастиано не можа да ми разкаже много за него, защото, когато стана наистина вълнуващо, мона Фаустина се бе върнала в къщата и бе заела своя подслушвателен пост на стълбите. Но поне успях да науча, че първоначално той е бил трансплантиран в миналото точно като семейство Таселхоф. Случило се е преди пет години. Себастиано знаеше това само от слухове, защото не той самият, а неговият предшественик, момче, на име Джанкарло, е докарал Алвизе в миналото с червената гондола. Така Алвизе се е сдобил с новото си семейство, а именно брат му Джовани и баща му Пиетро Малипиеро. За разлика от всички останали трансплантирани, изведнъж той е възвърнал паметта си и веднага е започнал да крои пъклени планове.
Себастиано тепърва трябваше да ми разкаже защо се бе възвърнала паметта на Алвизе и как така успяваше да се разхожда напред-назад във времето. Само трябваше да изчакаме следващия път, когато мона Фаустина отидеше в нужника.
В никакъв случай не можехме да останем в тази воняща малка таванска стаичка. Още преди обед, заради ниските греди, стана адски горещо, направо непоносимо. След нашия разговор Себастиано отново заспа, но се въртеше неспокойно и стенеше всеки път, когато местеше раненото си тяло. От време на време кашляше. На челото му избиха капки пот и не след дълго ризата му се намокри. Той мърмореше неразбираеми и откъслечни фрази, но не се събуди.
По някое време сметнах, че бе спал достатъчно дълго, и леко разтърсих рамото му.
— Себастиано? Вече е обед. Не трябва ли да... предприемем нещо?
Вместо да отговори, той изстена как би поспал още няколко часа. Загрижена, сложих ръка на челото му — и се изплаших, когато усетих топлината под пръстите ми. Нямах представа от гледане на болни, но че имаше висока температура, би забелязал дори и най-глупавият човек.