— Имаш температура — казах абсолютно ненужно.
— Остави ме да поспя още малко, става ли?
Притеснението ми отстъпи място на паниката. Висока температура можеше да означава всичко. Например, че раната му се е възпалила и той е близо до смъртта.
Непременно трябваше да отиде на лекар! Разбира се, истински, не при някой от шарлатаните в този век, които наричат себе си лекари и които най-вече се отличават с това, че пускат на хората да им изтече кръвта.
Нямах избор. Трябваше да го оставя сам, за да извикам помощ.
* * *
Мона Фаустина изгледа подозрително, когато й казах, че съпругът ми се нуждае от още малко сън и не бива да бъде обезпокояван.
— Той се върна от тежко пътуване — обясних аз, което беше самата истина. След това тръгнах. С парите, които взех от кесията на Себастиано, наех гондола. Гондолиерът ме огледа от главата до петите и когато очите му се спряха на деколтето ми, осъзнах, че все още бях облечена с балната рокля от предната вечер и на всичкото отгоре нямах воал на лицето. Все пак носех копринения жълт шал на Доротея. Покрих раменете си с него и го завързах здраво.
При Двореца на дожите помолих гондолиера да спре, подадох му няколко монети и му казах да изчака.
На пиаца „Сан Марко“ цареше оживление. Хората се тълпяха около две високи колони. С ужас видях какво бе възбудило техния интерес. Между колоните тъкмо водеха един завързан мъж, бутнаха го грубо на земята и с главата напред го завлачиха до един дръвник. Това, че щеше да бъде обезглавен, го разбрах едва когато видях палача с огромния меч. Хората наоколо викаха и се смееха, сякаш предстоящата екзекуция беше една първокласна пиеса. Някои дори си бяха донесли храна и напитки, за да им мине по-бързо времето, докато чакат.
Потресена, аз се извърнах и си проправих път през тълпата. Бързо минах покрай Двореца на дожите, след това покрай базиликата и по тясната уличка се запътих към магазина за маски. Чуках продължително на вратата, но никой не ми отвори. Можех и да си спестя идването.
Когато се върнах на кея, екзекуцията вече беше приключила. Хората бяха започнали да се разотиват.
Погледнах само за секунда и видях няколко мъже да стоварват останките на осъдения в една количка, след което се опитах да гледам в друга посока. Миришеше на кръв и смърт. Стомахът ми се преобърна и за малко хлябът от закуската ми да види бял свят.
Гондолиерът ме закара до дома на Мариета, но и тук нямах късмет. Нито Хосе, нито куртизанката бяха в къщата. Обясних на прислужницата, която ми отвори вратата, къде трябва да отиде едноокият старец, веднага щом се появи отново.
— Трябва да е незабавно, защото за Себастиано е въпрос на живот и смърт — помолих я аз. И за да не си помисли някой, че преувеличавам, обясних по-конкретно. — Той има висока темпрература.
Прислужницата кимна впечатлена и обеща да предаде на господарката или испанеца.
Бързо се качих обратно в гондолата и помолих да бъда закарана до кея, който бе най-близо до билковия магазин. Отново дадох на гондолиера малко пари и го помолих да изчака. Последната отсечка щях да я извървя пеша. Минавайки по уличките, ме следваха любопитни погледи заради външния ми вид.
Матилда вдигна вежди почти до линията на косата си, когато влязох в магазина.
— Закъсня. Разбрахме се, че ще започваш работа в терц.
Изведнъж се сетих, че с нея се бяхме уговорили да идвам всеки ден и да помагам. Как можах да забравя!
Ами за малко да ме убият. Това беше добро извинение за моята разсеяност. А и трябваше да се грижа за пътуващ във времето болен с температура, от чието здраве зависеше дали някога щях да се върна у дома. При тези обстоятелства, ако някой все още бе в състояние да мисли за метене и чистене, трябваше да има желязна памет, но от неръждаема стомана. Моята бе по-скоро като степана вълна.
— Но как си се облякла само? — попита Матилда, невярваща на очите си. — Така ли смяташ да работиш?
— Всъщност дойдох да взема нещо за температура — отвърнах честно. За да продължа с лъжата: — Съквартирантката ми в манастира е болна. — Бързо добавих още една: — Грижих се за нея през цялото време и забравих да се преоблека.
— А какво ще стане с работата?
— Ще се върна възможно най-бързо. След като й дам лекарството. — Това също беше лъжа. Или поне не беше цялата истина. Не можех да работя тук, докато не разбера какво ще стане със Себастиано. Той се нуждаеше от моята помощ повече, отколкото Матилда или Клариса.