Клариса се появи в магазина. От сияещия й външен вид от предната нощ не беше останала и следа. Косата й бе сплетена както обикновено в стегната плитка, а върху кафявата си рокля носеше същата лекьосана престилка, която използваше винаги по време на работа в бараката.
Изглеждаше така, сякаш беше всичко друго, но не и развълнувана да ме види.
Прокашлях се и се извиних.
— Знам, че закъснях, но... се случи нещо. Мога ли да говоря с теб?
Неохотно, тя вдигна рамене.
— Ела с мен отзад.
Шмугнах се покрай Матилда и се опитах да не обръщам внимание на хокането й, когато последвах Клариса. Както обикновено, в кухнята стария Джакопо седеше на масата с дърворезба в ръцете.
— Виж ти — каза той с приятелска усмивка, когато ме видя. — Малкото слънце! И каква хубава дреха!
— Нямах време да се преоблека.
— Трябва да е била бурна вечер — каза той и ми намигна.
— Не точно. Беше по-скоро... нерадостна. Трябваше да се грижа за болната ми съквартирантка.
— Надявам се скоро да се почувства по-добре — рече той съчувствено.
— Дойдох, за да й взема лек за температурата.
— Клариса ще ти приготви нещо — каза Джакопо.
Клариса слушаше с упорито наведена глава.
— Със сигурност ще помогне много на твоята съквартирантка — продължи Джакопо. — Клариса, какво чакаш?
Тя го слушаше с наведена от инат глава.
— Клариса — рече той загрижено, но с гневна нотка в гласа. — Такава не те познавам! Не искаш ли да помогнеш на Ана?
Клариса сви рамене, но после като че ли размисли. С извърнато лице тя каза:
— Ела с мен.
Отвори задната врата и аз я последвах през двора към бараката с билки. Както винаги, до нужника бръмчаха тлъсти мухи и ми напомниха как щях да цъфна и вържа, ако не направех всичко, което е по силите ми, за да си заслужа обратното пътуване в двайсет и първи век.
— Сърдиш ли ми се? — попитах объркано, защото каменното изражение на Клариса не стана по-меко.
— Има ли причина да ти се сърдя? — рече дръзко тя.
— Добре де. Вчера набързо изчезнах от празненството... Но Барт беше при теб. Поне добре ли се забавлявахте? Изпрати ли те до вкъщи?
Тя не отговори, вместо това влезе в бараката и започна да прави нещо върху работната маса. Объркана, я последвах.
— Какво съм ти направила?
— По-добре замълчи! — тросна се тя. — Така поне няма да се налага да слушам глупостите ти!
Никога не я бях виждала толкова враждебна. Сметнах, че ще е по-добре да не казвам нищо повече.
С приведени рамене тя забърка една билкова смес върху лист хартия, който сгъна внимателно и бутна в ръката ми.
— Това трябва да се попари с вряла вода — каза тя безизразно. — Той трябва да изпие всичко наведнъж. Не е никак лошо на вкус, ако се добави захар или мед.
— Клариса, какво ти става? — изтърсих аз. — С какво те обидих? Кажи ми, за да мога да ти се извиня!
— Ти да се извиниш? Ти, перфектната, всезнаещата, всичко можещата, всичко разбиращата Ана от бъдещето? — Клариса се изсмя презрително. — Какво можеш да сбъркаш! Та ти си съвсем различна от мен! Никога няма да допуснеш такава грешка като моята! Ти никога няма да живееш с чувство за вина, че заради теб е умрял един добър мъж!
— Каква вина? И какъв мъж?
— Замълчи. — Тя ми обърна гръб. Раменете й трепнаха и се разплака.
Плахо протегнах към нея ръка, но тя грубо ме отблъсна и изсъска, че трябвало най-накрая да изчезвам.
Потресена, аз заотстъпвах.
В кухнята Джакопо ме погледна с усмивка.
— Взе ли лекарството?
Кимнах и минах покрай него с наведена глава, прекосих магазина и излязох на улицата.
Разгневена, Матилда викна по мен да не съм си и помисляла да идвам със закъснение втори път, защото имало много работа да се върши.
Бях твърде объркана, за да й отговоря. Сломена, се запътих обратно към кея.
Мърморейки, мона Фаустина сложи да заври вода, след като я помолих за това. Както можеше да се очаква, ми поиска пари, задето й казах да добави в отварата захар или мед. Разбира се, че й дадох.
Себастиано не беше толкова отпаднал, колкото преди да изляза; дори бе полубуден, но температурата му не беше спаднала. Дано средството му помогне!
Смених превръзката на Себастиано и веднага разбрах, че раната се е инфектирала. Човек не трябва да е лекар, за да забележи, че зачервената, опъната кожа около раната не вещае нищо добро.
— Не изглежда никак добре — казах изплашено. — Незабавно трябва да отидеш на лекар.
— Знам. — Замълча, защото трябваше да се изкашля. Не звучеше никак добре. — Но тук няма лекари. Поне няма такъв, при който бих отишъл доброволно.