Казах му, че се бях опитала да издиря двамата пазители.
— Бях в магазина за маски, но за съжаление, без резултат. Есперанца не беше там. Опитах късмета си и в куртизанската къща, но никой не знаеше къде е Хосе. Затова оставих съобщение за него веднага да дойде тук, след като се върне. Където и да се скита сега.
Премълчах разговора с Клариса, въпреки че изгарях от любопитство да разбера за чия смърт се обвиняваше. Себастиано не изглеждаше така, сякаш бе в състояние да се впусне в продължителни обяснения. Блед и със затворени очи, той лежеше по гръб. Очевидно бе, че го болеше.
— Защо правиш всичко това за мен? — промърмори той.
— Е, нали съм ти жена. Забрави ли?
Ъгълчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка.
— Знаеш ли какво харесвам най-много у теб?
— Определено не е голямата ми уста. Така че ще заложа на дългата ми златиста коса.
Той се засмя и изкриви лицето си от болка.
— По дяволите, ще трябва да престанеш с това! — нареди ми той.
— С кое?
— Да се шегуваш. Когато се смея, ме боли зверски!
— Ами аз всъщност си мислех, че смехът е най-доброто лекарство. Но с дупка в корема може би не е толкова забавно. Знам как беше, когато ми извадиха апендикса. Бях на седем, но все още много добре си спомням. Преди всичко колко много болеше, когато се засмеех. Но не можех да се спра. Татко идваше в болницата и ми разказваше най-тъпите вицове.
— Значи, чувството ти за хумор е от него?
— Възможно е. Във всеки случай той разбира хумора ми дори ако на другите не им е смешно. — Сетих се за хендикапа и количките за голф и усетих как в гърлото ми засяда бучка. Дали някога с татко отново ще се смеем заедно на някой виц?
— Аз също го разбирам — каза Себастиано.
— Кого? Баща ми?
— Твоя хумор. И това е качеството, което имах предвид преди малко. Което харесвам в теб.
Той обърна лицето си към мен и ме погледна. Трепнах леко, когато внезапно се протегна и хвана една от къдриците ми.
— Твоите дълги златисти коси също не са лоши.
— Значи, изяснихме и този въпрос — казах с дрезгав глас.
— Да, хубаво е, че поговорихме за това. — Тонът му беше скован, но в погледа му имаше нещо въпросително. Стана ми горещо.
— Искаше да ми разкажеш как се сдоби с тази дупка в корема — казах аз.
Себастиано саркастично повдигна вежда.
— Искал ли съм?
— Определено — казах решително.
— Можеш да се досетиш.
— Алвизе — рекох аз.
Себастиано кимна примирено.
— Когато се върнах в бъдещето, той вече беше там и ме чакаше. С камата си.
— Всъщност как успява този тип да скача насам-натам във времето?
— Трябва да има помощник, но не знаем кой е той. Също така трябва да има портал, който използва, но все още не ни е известно къде се намира. Но едно нещо е сигурно: иска на всяка цена да ме отстрани от пътя си.
Мен също, помислих си ужасена. В този момент почти усетих ръцете на Алвизе отново да се впиват в гърлото ми.
— Досега все съм бил късметлия, но следващия път може да улучи по-добре — каза Себастиано. — Той е дяволски бърз с ножа.
— Не бива да говориш така. Трябва да мислиш позитивно! Следващия път може ти да го сгащиш! Ти също си бърз. Лично се уверих в това! — Смених темата. —Лекарството! Най-вероятно вече е готово. Чакай, бързо ще го взема!
Слязох долу, но не можах да видя мона Фаустина. Затова пък задната врата бе отворена и от нужника се разнасяха звуци на силна диария. Когато чух това, стомахът ми започна да къркори и ми се прииска да заблъскам по вратата на тоалетната, за да подканя мона Фаустина да побърза. В този век определено бях твърде стресирана!
След като няколко пъти си поех дълбоко въздух, вътрешностите ми отново се отпуснаха. Бях се научила да държа нещата под контрол, като си представях, че вземам таблетка имодиум. Въображаемото хапче действаше почти толкова добре колкото и истинското, ако достатъчно бързо си го представех. Понякога трябваше да си втълпя, че вземам дори втора таблетка, но и това невинаги помагаше. Но този път се получи. Почувствах изключително облекчение, защото, ако зависеше от мен, не исках никога повече да ми се налага да използвам ужасяващия нужник на мона Фаустина.
В непосредствена близост до печката от една кана излизаше пара и във въздуха се разнасяше аромат на билков чай с мед, което означаваше, че отварата бе готова. Тъкмо исках да я занеса горе, когато видях Себастиано да слиза по стълбите. Беше се опитал да се среши. Освен това си беше наметнал жакета и носеше обувките си в едната ръка, а с другата се подпираше на стената. Лицето му бе бледо и потно.