Бързо поставих каната обратно и се втурнах към него.
— Какво си намислил?
— Нали ти казах, че трябва да отида до Двореца на дожите. Крайно време е. Преди малко камбаната удари нон. След малко ще се съберат за съвещанието.
— Кои?
— Малипиеро, Тревизан и другите съветници от Десетте. На тази среща ще се реши ходът на бъдещето. Погрешното бъдеще.
— И как мислиш да ги спреш?
— Да съботирам съвещанието.
— Но аз си мислех, че трябваше само да се спаси животът на Тревизан!
— Това е едно от нещата. Но също така трябва да се предотврати Малипиеро да привлекат Съвета на десетте на тяхна страна.
С треперещи ръце той закопча жакета си, после седна на стълбите, за да си обуе обувките. Клекнах до него и му помогнах, защото със сигурност му беше трудно да се наведе напред.
Загрижена, го погледнах.
— Не можеш да обикаляш наоколо в това състояние, Себастиано!
Той отново се изкашля и когато свърши, каза:
— Мога и трябва.
— А ако Хосе дойде през това време?
— Той знае къде да ме намери.
— Но ти още не си изпил отварата против треска!
— Нямам време. По-късно ще я изпия, обещавам.
— Ще дойда с теб — казах и веднага се наложи да глътна още една въображаема таблетка против диария от страх от Алвизе.
— Не мога да изисквам това от теб, Ана. — Той се изправи с усилие. — Ще се справя и сам.
— Ако това е шега, знай, че не е смешно. Изчакай ме за момент. — Взех жълтия шал от горе и след това напуснах къщата с него.
Следобедната горещина беше покрила града, но от време на време полъхваше морски бриз, който носеше със себе си миризма на сол и риба. На Рива дели Скиавони бяха акостирали безброй кораби, които се поклащаха от вълните. Високите мачти, незнайни на брой, стърчаха в синьото небе, а тук-там се вееха платна, издувани от вятъра. Древните лодки разкриваха красива и в същото време тревожна гледка, защото показаха съвсем ясно, че това бе миналото.
Себастиано ходеше изправен до мен и като цяло изглеждаше спокоен, но пристъпваше с усилие и му се налагаше да спира, за да кашля. Най-вероятно в момента развиваше бронхит. Капките пот, избили по челото му, и изкривеното му лице показваха колко много трябваше да се стегне, за да прикрие болките си от лошата рана. Той не се възпротиви, когато го подхванах и внимателно го подкрепих. По същата причина, така предполагах междувременно (или по-скоро: надявах се да е така!), се беше увесил на Мариета предната вечер.
— Мълчалива си — каза той, докато вървяхме по кея към Двореца на дожите.
— Ами просто си мисля.
— За Алвизе?
— За него също.
— И за какво друго?
Прескочих една мъртва риба, която се изплъзна от бъчвата на моряк, с който се разминахме.
За кратко се подвуомих дали да кажа на Себастиано основната причина за моята замисленост. Накрая просто го направих.
— Когато взех лекарството против треска от Клариса, тя намекна странни неща. Че е виновна за смъртта на един добър мъж.
Лицето на Себастиано доби мрачно изражение.
— Значи, най-накрая тя изплю камъчето?
— Не точно. Казах ти, че само намекна. Какво искаше да каже с това?
— Преди да започна, тази работа я вършеше едно друго момче, както вече споменах.
Спомнях си.
— Джанкарло, нали?
Себастиано кимна.
— Едно приятно момче, два семестъра по-напред от мен. Току-що се бях записал в университета, когато се запознахме. Няколко пъти ходихме на мач и от време на време се срещахме на по бира. Той ми каза за своята добре платена работа през ваканциите и че ще има нужда от колега. Помолих го да ми разкаже повече, след което ме запозна с Хосе.
— Какво се е случило с Джанкарло?
— Той умря няколко седмици по-късно. Клариса беше виновна.
Преглътнах.
— Какво се случи?
— Освен за тази епоха той отговаряше и за края на осемнайсети век — времето на Клариса. Той я доведе тук и започнаха афера. Беше луд по нея, но единственото, за което тя мислеше, е как да се върне у дома. Джанкарло се опитваше веднъж на две седмици, при всяка смяна на лунната фаза, но не ставаше. И тя като теб имаше котешка маска, така че трябваше да изпълни определена задача. Накрая Есперанца я изпрати на едно празненство, но Клариса не поиска да отиде.
— Но тя не е отишла, защото е имала мигрена — възмутих се аз.
— Ако твърди така, значи, лъже — каза Себастиано.
Звучеше изморен, но категоричен. Неохотно аз му повярвах, защото не можеше да се отрече, че Клариса ме бе излъгала повече от веднъж.