— Не искаше да отиде, защото малко преди това с Джанкарло се бяха скарали. Глупав спор поради незначителна причина. Ревнуваше го.
— От кого?
— От Мариета.
— Мариета? — повторих изумена.
Себастиано кимна.
— Клариса живееше с нея в къщата. Но не като... сещаш се. Съвсем почтено, в една стая на тавана. Можеше да отиде и в манастира, но твърдеше, че там й е скучно.
— Навярно не е знаела, че монахините също организират партита — промърморих аз.
— Моля?
— А, нищо. Тя и Джанкарло са се скарали. А след това какво се случи?
— Тя отказа да изпълни нареждането на Есперанца...
— Чакай малко. Клариса познава старата Есперанца?
— Разбира се.
За още едно нещо Клариса не ми беше казала истината!
— И така тя не отиде — продължи Себастиано. — Пред портата стоеше охрана с дълги копия и за момент нервно се зачудих дали изобщо щяха да ни пуснат. Но за пореден път Себастиано успя да ме изненада. С впечатляваща увереност той извади от кесията си официално изглеждащ лист хартия и го подаде на един от пазачите.
От своя страна пазачът го подаде на един друг, може би защото можеше да чете по-добре. След задълбочено изучаване на съдържанието, часовоят върна листа хартия на Себастиано и заповяда на своя колега да пусне благородния господин и съпругата му.
— На хартийката пише ли, че съм ти жена? — прошепнах, докато минавахме през арката.
Себастиано направи заговорническа гримаса.
— Човек трябва да бъде подготвен за всякакви изненади. В края на краищата аз съм нещо като таен агент. Подходящата жена направо е задължителна.
Думите му ме накараха да се почувствам опасна. Почти като едно от момичетата на Бонд.
— Жалко, че нямаш лиценз за убиване. Тогава щяхме да имаме много по-малко неприятности с Алвизе.
— Понякога сериозно съм се замислял над това. Но ще е признак за лош вкус. Тогава къде би била разликата между доброто и злото?
Разбирах това, макар и да събуждаше смесени чувства в мен. Ако не внимаваше, благородните му възгледи щяха да го убият някой ден.
— Но самозащита със сигурност е позволена — казах му. — Следващия път трябва истински да се отбраняваш, ако разбираш какво искам да кажа.
— Ще видим какво може да се направи по въпроса.
Миг по-късно закачките ни приключиха, защото в подножието на голямата стълба в двора на Двореца на дожите ни спряха други двама въоръжени мъже, на които Себастиано отново трябваше да покаже npoпуска си.
През това време аз се огледах с любопитство. Двете големи статуи, които по мое време красяха стълбището, ги нямаше, а също и дворът изглеждаше по-голям и по-малко преграден, отколкото в бъдещето.
Себастиано се затрудняваше при изкачването на стълбите. На всяка крачка стенеше тихо, а след един пристъп на кашлица се принуди да застане на едно място.
Аз плътно го следвах и го придържах.
— Сигурен ли си, че искаш да стигнеш до края?
Вместо да отговори, той стисна зъби и стъпало след стъпало, стигнахме до първия етаж. Там отново спряхме, за да може малко да си почине.
Хвърлих един поглед във всички посоки, едва ли бяхме направили впечатление на хората, които крачеха наоколо. Видях няколко длъжностни лица, облечени в шарени тоги и шапки, които подчертаваха още повече достойните им маниери. Други, по-просто облечени, се кланяха на минаващите покрай тях типове в тоги, като най-вероятно бяха техни подчинени.
През тази епоха Дворецът на дожите беше правителствено и административно седалище на Венеция, с безброй институции и множество чиновници и политици, поне това е, което успях да науча от обиколката ни на забележителностите. Освен това дожът също живееше тук, а покоите му се намираха на втория етаж.
Развълнувана, се чудех дали щях да успея да го видя. Истинския дож!
— Ако все още се оглеждаш за дожа — в момента не е тук, а на вилата си на сушата.
— През цялото време имах съмнения, че можеш да четеш мисли — казах аз.
— Де да можех. — Себастиано се усмихна малко тъжно. — Тогава щях да знам, кога Алвизе ще предприеме следващите си мошеничества.
— Е, да, но ти знаеш, че ще дойде на събранието, което ти трябва да предотвратиш — казах успокоително. — Това само по себе си е много ценно.
— Щеше да е още по-ценно, ако имах добър план.
Погледнах го втренчено.
— Не ми казвай, че нямаш! Тогава какво правим тук?
— Отиваме до проклетата заседателната зала — изръмжа Себастиано, пое си дълбоко въздух и тръгна.
— И после? Ще чакаш да ти дойде вдъхновението, когато стигнем там? — Отначало вървях до него, а след това пред него на заден ход, за да мога по-добре да го виждам. Заради раната си той не можеше да избърза напред, което ме улесняваше да бъда една крачка пред него и да го гледам настойчиво в очите. — Слушай, Себастиано, така или иначе, цялата работа е една глупава идея! Нека да се върнем при мона Фаустина и да изчакаме да се появи Хосе. Той трябва първо да те заведе при някой свестен лекар! Определено е по-добре, отколкото да се шляем наоколо без план.