— Не съм казал, че нямам никакъв план — възпротиви се Себастиано. — Признавам, би могъл да бъде и по-добър, но със сигурност можеше да е и по-лош. — Той направи гримаса, изразяваща едновременно и болка, и нетърпение. — Когато спреш да се въртиш около мен като пумпал, ще ти обясня.
С угризение на съвестта забелязах колко много го мъчеше болезнената рана. Бързо сграбчих отново ръката му, за да го подкрепя и облекча болката. Той искаше, както веднага след това шепнешком ми обясни, да задейства противопожарната аларма. Можеше да се очаква, че повечето политици веднага ще избягат навън, особено след последния опустошителен пожар в Двореца на дожите, който не е бил много отдавна. Венецианците не се страхували почти от нищо толкова много, колкото от пожар. Така внезапно щяха да закрият събранието, преди да са успели да гласуват дори и само едно заявление. Може би по-късно някои щяха да се върнат, но със сигурност не всички. С това плановете на Малипиеро щяха да се осуетят.
Въпреки че Себастиано не бе доволен от плана си, аз го намерих за много добър. Предимството на пожарната аларма беше, че в цялата суматоха, която можеше да се очаква, ние щяхме да се измъкнем незабелязано.
Стигнахме стълбище, което водеше до втория етаж.
Себастиано изкачваше стълбите, стенейки, и пристъпите му на кашлица зачестиха. Видимо останал без сили от болката, се подпираше на мен повече, отколкото преди. Притесненията ми се увеличиха значително. Ами ако хаосът след фалшивата аларма се окажеше подходящ за една малка схватка с ножове? В това състояние Себастиано нямаше да може да се отбранява при внезапно нападение.
Стигнахме едно преддверие с великолепни стенописи, което водеше към няколко масивни дървени врати. Пред една от тях стояха двама отегчени прислужници, които ни изгледаха учудено, когато Себастиано ги попита дали тук щеше да се състои заседанието на Съвета на десетте.
— Но заседанието вече е започнало, господарю — каза единият от двамата.
— Дори вече трябва да е към своя край — добави другият.
Имаше право. В следващия миг голямата врата се отвори и съветниците излязоха на групи от залата. Разговаряха помежду си оживено и изглежда, бяха в добро настроение.
Между тях се появи някой, когото познавах, и бе в значително по-лошо настроение от всички останали. Това беше Тревизан. Изглеждаше разочарован и притеснен. Никой не разговаряше с него, сякаш стоеше съзнателно на разстояние от другите съветници — или те от него.
Когато мина покрай нас, той се огледа. Лицето му придоби изненадан израз и леко се усмихна.
— Я виж ти. Малката писана. И младият месер Себастиано. Приемете моите поздрави!
— Месер Тревизан. — Себастиано леко се поклони. Опита да се овладее, но недоумението му беше изписано на лицето. — Днешното заседание на Съвета на десетте свърши ли вече? Мислех, че тепърва предстои да започне! Не говорихме ли вчера за това, че началото му е в нон?
Тревизан се намръщи.
— Така ли съм казал? А, да, правилно. Аз самият мислех, че ще се проведе в следобедните часове. Това бе съобщено на моя секретар, но тази сутрин той дойде при мен и ми съобщи, че е станала грешка. Срещата била насрочена за един час преди секст*. И продължи точно допреди малко. — Тревизан поклати потиснат глава. — И не протече в моя полза. Не е лесно да се убедят членовете на Съвета на десетте, но в този случай за Малипиеро беше като детска игра. Пиеро изказа блестящи аргументи и речта му бе, трябва да призная, убедителна в най-висока степен. След това даде думата на сина си Алвизе, което на свой ред заличи и последните съмнения на всички присъстващи.
* Приблизително 12 часът. — Бел. прев.
— Само не и вашите — изтърсих аз.
Тревизан сви рамене.
— Как мога да подкрепя изпращането на нова флота на експедиция, когато тук ни липсват средства за засилване на морската търговия и срещу вражеските сили? Но аз не събрах достатъчно гласове. Венеция веднага ще започне строителството на океански плавателни съдове, за да открие неизвестни земи отвъд моретата. Опитах се да призова гласа на разума, но никой не искаше да ме изслуша. Може би все още имам възможност да се обърна към савите и да свикам извънредно заседание веднага след завръщането на дожа. Ще направя всичко възможно. — Свивайки рамене, добави: — Речта на Алвизе Малипиеро беше в действителност пророческа и вдъхновяваща. Той я нарече: Завладяване на Новия свят, преди някой друг да го е сторил. — Клатейки глава, Тревизан заключи: — Тези Малипиеро са неизмеримо харизматични. Особено младият Алвизе. А, ето ги, идват. Победители отвсякъде.