Към горчивото му изражение се примеси нотка на неохотно възхищение, когато семейство Малипиеро се появиха на вратата на заседателната зала сред тълпа от съветници. Признаването и ентусиазмът на мъжете бяха почти осезаеми. Всеки искаше да говори с Малипиеро, да ги потупа по рамото, да ги похвали, да им зададе въпроси. Вниманието на всички бе насочено към тях.
Нашето също. Не можех да направя нищо друго, освен да се взирам в Алвизе, и когато погледнах набързо към Себастиано, забелязах, че и той правеше същото.
Алвизе привличаше вниманието към себе си като магнит, докато важно крачеше заедно с баща си и брат си в преддверието, заобиколен от одобрително усмихнати политици, които не можеха да дочакат да приложи в действие своите планове. Защото вярваха на всяка негова дума.
Алвизе също си вярваше, както разбрах веднага след това. Той вярваше във Венеция като световна доминираща колониална сила с такъв плам, че щеше да направи всичко възможно, дори да мине през трупове, ако бе необходимо. Но не знаеше ли, че в крайна сметка амбициозните му планове щяха да доведат до пълното унищожение на града?
Знаеше, отговорих си мълчаливо на въпроса. Разбира се, че знаеше. Като пътешественик във времето е погледнал в огледалото. Това, че така безцеремонно преследваше целите си, навеждаше само на един извод: той беше абсолютно безразличен към това, което щеше да се случи след сто години. Интересуваше се единствено от това, което щеше да се случи по време на собствения му живот. Той искаше да бъде могъщ човек. Може би дори най-могъщият на света.
Една крачка преди стълбите, той се спря и се обърна към нас. Въпреки че бяхме останали на заден план, той ни видя. За части от секундата погледите ни се срещнаха. Очите му бяха като тъмен лед. Устните му оформиха дума, която бе толкова лесно разбираема, сякаш я изговори на глас.
Скоро!
— Тревизан със сигурност ще успее да издейства отмяна — казах за успокоение, докато слизах по стълбите заедно със Себастиано. Тревизан се бе сбогувал с нас след нашия кратък разговор, защото го чакаше спешна работа. — Най-малкото е още жив, това е най-важната предпоставка да си дойде всичко на мястото!
Себастиано не отвърна на моя изпълнен с надежда коментар. Той бе толкова отслабнал, че въпреки помощта ми се затрудняваше да мести единия си крак пред другия. Когато разбра, че е закъснял, новината го довърши, така да се каже. Преди това той се крепеше на краката си с желязна воля, но сега бе изразходил всичките си запаси.
Бях преметнала ръката му през рамо, за да мога да го придържам по-добре, но когато най-накрая през арката излязохме на кея, аз едва бях в състояние да го държи в изправено положение. Отново и отново го разтърсваха пристъпи на кашлица. Лицето му беше сиво и изпито, а от моята страна тялото му гореше като истинска фурна.
— Мисля, че имаш висока температура — казах, притеснена. — А тази кашлица звучи доста зле.
Това като че ли не го притесни. Нещо друго го измъчваше повече.
— На връщане трябва да внимаваме никой да не ни проследи — прошепна той със слаб глас.
— Може да се окаже, че няма да имаме този проблем. Не знам дали в твоето състояние ще успееш да издържиш пътя обратно.
— Гондола — промълви той. — И тогава обърни внимание дали някой ни следи.
Помогнах на Себастиано да се качи в първата свободна гондола и докато той се отпускаше, останал без сили, на пейката, аз помолих гондолиера да ни откара в Канареджо, което беше противоположната посока на нашата дестинация. Не мина много време, докато разбера кой ни следваше: братът на Алвизе, Джовани Малипиеро, лично се бе лепнал за нас. Беше седнал в гондола, която се движеше на не много голямо разстояние зад нас, добре открояващ се със слънчогледовожълтия си жакет.
Сега просто трябваше да измисля как можехме да му се изплъзнем.
Заблъсках си мозъка за всевъзможни начини за бягство, заимствани предимно от различни филми с луди преследвания, но за съжаление, тук не можехме да дадем мръсна газ на следващия ъгъл, да завъртим рязко волана и да продължим бягството си в изправено положение на две пушещи гуми.
— Какво бихте направили, ако искате да се отървете от един преследвач? — попитах гондолиера.