Той ми намигна.
— Имате предвид жълтото конте на няколко гондолни дължини зад нас?
— Да — отговорих, изненадана.
— Ревнив съперник?
Кимнах и после смело добавих:
— Той нарани съпруга ми с нож.
— Ах, разбирам, оттам идва неговата слабост. — Той хвърли на Себастиано един състрадателен поглед, преди да ми каже: — Може да ви се помогне. Оставете това на мен.
Малко по-късно той свирна силно и махна с ръка на един човек в сал, който доплава в непосредствена близост до нас. После мъжът веднага премести сала си зад нашата гондола и по този начин блокира пътя на преследвача ни. Водачът на сала се престори, че точно в този момент искаше да пресече канала.
Проклятията на Джовани се разнасяха зад нас, докато не свихме по един тесен свързващ канал и веднага след това заплавахме по следващото възможно отклонение. Маневрата проработи, отървахме се от него.
— А сега къде наистина искате да отидете? — попита гондолиерът.
Казах му и му благодарих сърдечно за подкрепата.
Той се усмихна дружелюбно.
— На такава хубава двойка винаги с удоволствие.
Думите му все още отекваха в ушите ми, докато помагах на Себастиано да слезе от гондолата и да влезе в къщата на вдовицата Фаустина. По пътя към портата той се подпря толкова силно на мен, че едва не се сринах под тежестта му. Той се облегна, кашляйки, на стената, докато аз бърках в кесията му за ключа и отключвах вратата. Мълчаливо се надявах, че мона Фаустина няма да ни издебне точно в този момент, защото любопитството й беше последното, от което имахме нужда. Когато влязохме в главното помещение на приземния етаж, нямаше и следа от нея.
С голяма мъка успях да кача Себастиано нагоре по стълбите, след което той се отпусна на леглото и припадна. Останала без дъх от ужас и от преживяното напрежение, аз застанах пред него на колене, хванах ръката му и опипах китката му за пулс. В първия миг си помислих, че е мъртъв, внезапно бе умрял от изтощение и треска, но след това той, хриптейки, си пое въздух.
За известно време останах с него и дишах дълбоко, докато галопиращото ми сърцебиене не се успокои. След това отидох да взема каната с билковата отвара.
За моя изненада, намерих каната, но не и отварата. Мона Фаустина най-вероятно я бе изхвърлила. Или... Със зараждащо се подозрение, аз подуших различните дървени чаши и намерих в една от тях остатък от лекарството.
Тази стара вещица! Изпила е всичко! Ще й кажа какво мисля, нека само да се върне!
Отново застанах на пост до леглото на Себастиано и зачаках. Той спеше. Може би просто имаше нужда от почивка, за да се възстанови. Във всеки случай това бе по-здравословно, отколкото да се разхожда наоколо и да си играе на ченге във времето.
Още по-здравословно, разбира се, щеше да бъде да се потърси лекарска помощ.
От време на време се будеше и казваше със слаб глас, че е жаден, и аз му давах вода. Веднъж каза, че му се ходи до тоалетната, с което ме постави пред дилема. Бе напълно изключено да отиде до нужника в това състояние. А и втори път не би могъл да изкачи стръмните стълби, дори и с моя помощ.
Бързо слязох долу и се запътих право към стаята на мона Фаустина, защото подозирах, че гърнето е там, където голяма част от хората в този век го държаха — под леглото.
Когато влязох в стаята, ме лъхна миризма на мухъл и застояло. Капаците на прозорците бяха затворени, но през пукнатините им влизаше достатъчно дневна светлина, за да видя очертанията на леглото.
Исках да се наведа за гърнето, когато видях фигура в леглото. Стресната отскочих назад.
— Мона Фаустина! — изписках аз. — Вие сте си у дома!
Вместо да отговори, тя само изхърка тихо.
— Мона Фаустина? — казах малко по-високо.
Отново не ми отговори. Сънят й беше изключително дълбок. Очевидно не беше прекарала много добра нощ.
Реших, че е напълно в реда на нещата, ако ми услужи с нощното гърне. В края на краищата тя също, без да пита, си беше подсладила душата с билковата отвара.
Въпреки че Себастиано беше слаб като малко дете и едва стоеше без помощ в седнало положение, ме помоли да го оставя сам, докато ходеше по малка нужда. Което в случая означаваше да го изчакам долу, докато свърши.
От цялото това изкачване на стълби и тичане напред-назад, бях безнадеждно потна и рошава. Чувствах зъбите си, сякаш по тях беше полепнал мъх, косата ми бе мазна и сплъстена, а под мишниците имах потни петна, големи и влажни колкото езеро.
Единственият светъл лъч на хоризонта беше, че в края на следващата седмица щях да си бъда отново у дома. Бях предотвратила ужасното събитие и по този начин си спечелих билета за връщане.