Трескаво зачовърках огнивото, докато най-накрая не запалих една свещ, а след това побързах да донеса студена вода от вън, за да мога да наложа компресите на Себастиано. От мона Фаустина нямаше и следа; ако беше ставала, не я бях усетила. Някъде далеч в съзнанието ми се прокрадна мисълта, че имаше нещо странно в това, но не й отдадох голямо значение, защото имах достатъчно други проблеми. От онези, наистина сериозните.
Себастиано се събуди и се разкашля, когато го отвих, за да му наложа компреса. Той не беше на себе си, изрече само няколко несвързани думи. Когато напоих ленените парчета плат със студената вода и увих с тях прасците му, той започна да размахва отбранително ръце и да крещи, сякаш исках да му сторя нещо.
— Остави ме или ще те убия — крещеше той. След това получи друг пристъп на кашлица.
Озадачена, аз се втренчих в него. На светлината на свещта лицето му изглеждаше тъмночервено, а очите му се въртяха бясно на всички страни, докато накрая не се видя само бялото в тях.
— Трябва да вървя — изпъшка той. — Трябва... трябва да го спра!
Той бе в плен на фантазиите си, породени от високата температура, многократно прекъсвани от кашлицата и мърморенето на безсмислени проклятия, докато аз с треперещи ръце увивах компресите около краката му, след което седнах до него. Очите ме боляха, защото го наблюдавах напрегнато, загрижена да не пропусна и най-малката промяна в състоянието му. В моментите, когато бе малко по-спокоен, му давах да пие от билковата отвара на Мариета и накрая избърсвах лицето и врата му, защото половината се разтичаше.
Хващах ръката му и го успокоявах, когато гласът му звучеше неспокойно, и му казвах да не се вълнува, когато се ядосваше. Той кашляше отново и отново, докато не можеше повече да диша, а на мен ми се искаше да тичам, обзета от паника, и да викам с цяло гърло за помощ.
По някое време удариха вторите нощни камбани, толкова тихо както първите, но на мен ми прозвучаха почти като погребален звън. Неволно сключих ръце и започнах да се моля със затворени очи.
— Мили Боже, нека оздравее. Не за да ме върне у дома, наистина не е заради това. Ами защото е толкова млад. И защото трябва да спаси Венеция. И защото няма да е честно, ако победи Алвизе. И защото... защото се влюбих в него.
— Наистина ли?
Отворих очи. Себастиано беше престанал да се мята в леглото и да говори неразбрано. Той гледаше право в мен, а погледът му беше ясен.
— Ъъъ... — запънах се аз. — Ами... Това, което казах току-що... Знаеш ли, може да е от нервите.
— Така ли?
— Не знам. — Преглътнах, а после си поех дълбоко въздух. — Не. Не е от нерви. Имам предвид, че всъщност са нервите. Това, което искам да кажа, е, че съм кълбо от нерви.
В дясното ъгълче на устата му трепна едва забележима усмивка.
— Хубаво — каза той.
— Какво му е хубавото? — попитах, докато мнително наблюдавах лицето му за още доказателства, че намира любовното ми признание за смешно.
— Че поговорихме за това.
— Ти...
Той ме хвана за ръката и я стисна.
— Това беше шега. Хубаво е, че го каза. Сега не трябва да се притеснявам дали отвръщаш на чувствата ми.
— О! — казах немощно, завладяна от противоречиви чувства. Бях на върха на щастието си и в същото време бях изпълнена от страх за него, че чак дъхът ми спираше.
— Това всъщност би трябвало да бъде моментът, в който се целуваме — каза той с пресипнал глас. — Но се опасявам, че при тази кашлица няма да се получи.
Сякаш за да докаже казаното, изпадна в още един пристъп на задушаване.
Не знаех какво да кажа. Може би имаше пневмония, а от това можеше да се умре! Прилоша ми от страх.
Малко след това той пак заспа, но сънят му беше неспокоен. Компресите значително бяха понижили температурата му, вече не фантазираше и не размахваше ръце наоколо. Но не му достигаше въздух и отново, и отново кашляше.
Тази нощ повече не посмях да мигна. Напълно будна, седнах на пода до леглото и зачаках утрото.
Тъкмо се развиделяваше, когато чух шум, който идваше от долу. Отначало си помислих, че Мариета се е върнала, но тогава безпогрешно познах гласа на мона Фаустина, която бълваше всякакви проклятия. Звучеше съвсем безпомощно и така по принуда изправих изтерзаното ми тялото във вертикално положение и слязох по стълбите. Мона Фаустина седеше на ръба на леглото, при което краката й се поклащаха, и проклинаше под носа си. Косата й стърчеше във всички посоки като сива вълна, а по нощницата й имаше големи мръсни петна. В стаята миришеше на повръщано.