— Лошо ми е — каза тя напълно излишно. — Трябва да е било отрова.
Бях шокирана.
— За какво говорите?
— За билковата отвара, която донесохте.
— Беше определена за мъжа ми!
Тя се втренчи в мен.
— Тогава сте искали да го отровите!
— Глупости. Беше лекарство! Нали ви казах!
— Точно затова си пийнах от него. Само една малка пълна чашка. — Тя посочи с палец и показалец количеството.
— Но вие не сте болна!
— Напротив, бях. Имах газове и диария. Затова си помислих, че лекарството може би ще ми помогне.
Спомних си, че вчера тя бе окупирала нужника, озвучавайки го оглушително. Поне това с газовете и диарията беше вярно. Само количеството, което уж бе изпила, беше, меко казано, посмалено. От билковата отвара нямаше и помен.
— Веднага щом я вкусих, се замаях и ме налегна голяма умора. Ръцете и краката вече не ме слушаха и така с моята несръчност разсипах останалата част от отварата. — Тя ме погледна предизвикателно. — Радвайте се, в противен случай мъжът ви щеше да го изпие и сега най-вероятно щеше да е мъртъв.
Леденостудена вълна премина през гърба ми, защото усетих, че тя казваше истината. Клариса... не, това бе невъзможно! Никога не би направила такова нещо!
,Джанкарло също й тежи на съвестта“, обади се един строг глас в главата ми.
Но аз не исках да го слушам. Беше твърде ужасно, за да я обвиня в подобно нещо. Тя не беше такава!
„Ами, ако е?“, попита ме гласът безпощадно.
Изведнъж си спомних какво ми беше казала: Той трябва да изпие всичко наведнъж. Не е никак лошо на вкус, ако се добави захар или мед.
Той...?! Как би могла да знае, че ставаше въпрос за него? Бях казала на Джакопо, че съквартирантката ми е болна, а Клариса стоеше до него. Разбира се, имах намерение да й кажа истината, веднага щом Джакопо не можеше да ни чуе, но за това не ми се удаде възможност, тъй като тя се държа адски враждебно.
„Тя е била враждебна, защото е планирала убийството на Себастиано!“, каза гласът.
„Но откъде Клариса е знаела, че той е този, който е болен?“, опровергах се сама.
Защото Алвизе й е казал.
— Вечно ли смятате да се взирате в пространството, вместо да помогнете на една умираща стара жена? — изсумтя мона Фаустина. Като се изключеше нейната физическа отпадналост, си беше все същата.
Погрижих се за нея, защото се чувствах гузна, въпреки че не бях виновна, задето бе пила от онази гадост. В същото време бях благодарна, че стана така, защото бе разляла останалата част. Една малка чашка беше достатъчна, за да я извади от строя. Само още няколко глътки и може би никога нямаше да може да се изправи.
Не смеех и да си помисля какво би се случило, ако бях дала отварата на Себастиано. Отново ме обля студена вълна.
Помогнах на мона Фаустина да отиде до нужника, след което й донесох леген с вода за миене и накрая избърсах с парцал повръщаното по пода. След като й подадох чиста риза от сандъка за дрехи, и й помогнах да разреши безнадеждно сплетената си коса, можах отново да изтичам до горе и да проверя Себастиано.
Той бе буден, но не в пълно съзнание. Температурата му бе скочила до астрономически висоти и той отчаяно се нуждаеше от нови компреси. Но подозирах, че те нямаше да му помогнат задълго, защото шумът в дробовете му се беше влошил. Звучеше така, сякаш си поемаше въздух през вода. След това получи нов пристъп на кашлица, която го разтърси толкова силно, че от нея изпадна в безсъзнание. Само мъчителното му дишане доказваше, че е още жив.
Отчаяно погледнах надолу към него. Той скоро щеше да умре, не се нуждаех от лекар, за да разбера това. Не можех да сдържа сълзите си, макар че трябваше да съм силна. Нямаше си никой тук, който да е силен за него.
Точно когато започнах да ридая от скръб и страх, се почука силно на вратата. Буквално прелетях надолу по стълбите и дръпнах толкова силно резето на вратата, че си счупих един нокът. След това отново изхлипах шумно, но този път от облекчение.
Отвън стояха Барт и Хосе.
— Дойдохме възможно най-бързо — каза задъхано Барт.
— Къде е той? — попита Хосе, докато минаваше покрай мен, за да влезе в къщата.
— Горе. — Притеснението ми се превърна в ярост. — За бързане със сигурност не може да става и дума. Та вие знаехте, че е ранен! Защо не можахте да дойдете по-рано?
— Понякога обстоятелствата ни възпрепятстват — отвърна Хосе по същия лаконичен и загадъчен начин, с който Себастиано вече много пъти ме беше вбесявал. Но вече не беше толкова лесно да ме затапят. Отворих уста, за да го нападна с въпроса дали онова, което имаше да урежда в бъдещето или в което и да било друго време, не беше в състояние да изчака един ден, но не можах да продумам.