— След малко ще се случи нещо — казах притеснено на Хосе.
Той ме погледна и забеляза как потърквам врата си, след което се огледа разтревожено. Тогава едновременно се обърнахме към олтара, откъдето се чуваше шум. Вратата към съседната сакристия* се отвори.
* Помещение в религиозните храмове, в което се съхраняват богослужебни съдове и където свещениците се преобличат преди служба. — Бел. ред.
— Има ли някой? — чу се дрезгав мъжки глас.
Барт се изправи тревожно. Хосе се втурна към Себастиано и се наведе над него. Стресната, забелязах тънката линия от бяла светлина, която започваше приблизително от средата на колоната и слизаше надолу, където сякаш образуваше вълна.
— Трябва да отвлечете вниманието на мъжа — каза тихо Хосе, докато светлинната линия се увиваше около него и Себастиано, сякаш телата им се очертаваха с бял лазерен показалец. — Прозорецът е нестабилен. Ако той дойде насам и го види, порталът ще изчезне и всичко ще бъде напразно!
Двамата с Барт реагирахме веднага. Сякаш се бяхме наговорили, защото в същия момент се втурнахме към сакристията. Барт бе по-бърз от мен, тъй като имаше по-дълги крака и със сигурност бе по-добрият бегач. Пред нас се появи един монах. Неговата зейнала от изненада уста заформи тъмен овал върху лицето му. Барт се хвърли върху него и през отворената врата го избута обратно в сакристията. Монахът нададе вик на протест.
С крайчеца на окото си видях зад мен бели отблясъци, но не се обърнах, ами скочих напред и хлопнах вратата на сакристията. Вътре се изтрополи множество пъти, а след това чух монахът да ругае високо.
Задържах дъха си и се обърнах към колоната, но ярката светлина беше изчезнала. Бързо изтичах до мястото, където Барт беше оставил Себастиано. Бавно издишах, докато обикалях колоната притеснено, опасявайки се, че той все още лежеше там, защото порталът се е затворил преждевременно. Светлината беше изгаснала прекалено бързо, освен това не чух друг трясък освен този на затварящата се врата.
Но на въпросното място нямаше никого. Както Себастиано, така и Хосе бяха изчезнали. Те бяха успели. Този път им се размина на косъм!
Силният сърбеж премина в леко парене, все още неприятно, но търпимо.
Въздъхнах от облекчение, докато се обръщах отново към сакристията. Внимателно отворих вратата — и се отдръпнах. Барт се беше сбил с монаха и лежеше по корем на земята, а от раната на челото му течеше кръв. Наведен над него стоеше противникът му, една набита и силна фигура в тъмно расо. Монахът стискаше в юмрук оръжието, с което бе повалил Барт на земята — масивен свещник. Свещите бяха паднали и се търкаляха по пода и когато се приближих, едва не се подхлъзнах на една.
Барт изстена и се помести, при което за мой ужас, монахът му нанесе още един удар. След това се обърна агресивно към мен, все още стиснал свещника в ръка. Когато направи крачка напред, аз отстъпих.
— Мога да обясня всичко — казах, заеквайки.
Но той, изглежда, не се впечатли.
— Долни крадци! — изръмжа и замахна да ме удари със свещника.
Аз се завъртях на пети и побягнах.
Скрих се наблизо под една арка, откъдето можех да наблюдавам, готова веднага да побегна, но монахът дори не се опита да ме последва. Разтреперана, се притиснах към стената, взирайки се във вратата на църквата. След известно време излезе един човек в расо и отново застанах в готовност да побягна, но се оказа друг монах. Той забързано прекоси площада, но не тръгна в моята посока, а изчезна в насрещната уличка.
Дълго време нищо не се случи. Започнах да си гриза ноктите от нерви. Появяваха се все повече хора и прекосяваха площада. Работници, продавачки на пазара, рибари — за много хора във Венеция денят започваше рано. Страхът да бъда открита нарастваше, но несигурността около съдбата на Барт ме принуди да стисна зъби и да остана, докато не разбера какво се случваше с него.
След това монахът, който по-рано бе напуснал църквата, се появи отново, следван от три въоръжени лица. Всички влязоха вътре и не след дълго отново излязоха. Двама от тях мъкнеха Барт. С наведена глава и завързани на гърба ръце, той по-скоро се препъваше, отколкото ходеше.
Издишах дълбоко. Слава богу, все още беше жив! Сега само трябваше да разбера къде го отвеждат.
Моят план да следвам мъжете колкото е възможно по-незабелязано се провали още в зародиш. Монахът, който бе повалил Барт, изведнъж се появи на вратата и проследи с поглед и с доволно изражение на лицето оттеглящите се пазачи и техния затворник. Светкавично бързо се скрих обратно под арката и реших като за начало да не предизвиквам повече съдбата. С преследването на охраната, така или иначе, щях да разбера очевидното — щяха да го затворят в затвора, а аз знаех къде се намираше той. Килиите бяха разположени в подземието на Двореца на дожите.