Нещо в това твърдение ме притесни, но не можех да кажа какво точно. Освен това тя изглеждаше, сякаш я мъчеха угризения на съвестта.
— Знам, че трябваше да го отпратя незабавно — каза тя с наведена глава. — Но той ме заплаши, че може да ме накара и по друг начин. Нещо в него ме плашеше.
С това тя казваше истината.
— Как е Себастиано сега? — попита тя плахо.
Подозрително се вгледах в лицето й за следи, по които да разбера дали смиреният тон на гласа й не беше престорен.
— Нямам представа — казах искрено. — Той... замина.
— О!
— Всъщност, ако все още те интересува как е Барт, преди малко го пребиха и арестуваха.
— О, боже! — Тя пребледня от ужас и определено беше искрена. — Какво се е случило?
Разказах й, след което стигнах до заключението:
— Предполагам, че е задържан в Двореца на дожите. Доколкото ми е известно, там е подземната тъмница. Сега, разбира се, изниква въпросът как ще го измъкнем.
Клариса прехапа долната си устна.
— Ако си мислиш да го освободиш през някоя мрачна и мъглива нощ, трябва да ти кажа, че тази задача е безнадеждна. Трябва да се намесят авторитети, колкото по-могъщи са те, толкова по-добре. И не трябва да се губи време, защото в противен случай го грози много лошо наказание.
Спомних си за обезглавяването между колоните на пиацата и изведнъж усетих горчив вкус в устата. Не биха отрязали веднага главата на Барт, но може би ръката. Така се наказваха крадците тук.
— Хосе замина със Себастиано — казах аз. — И старата Есперанца също я няма.
— Нямах предвид такъв вид авторитет, ами мъже от правителствените среди. Някой от Съвета на десетте или прокуратор.
О, чудесно! Такива познавах толкова много.
— Мога да помоля за помощ Тревизан. Но какво да му кажа?
— Някоя убедителна лъжа, разбира се — рече Клариса.
Логично. С това тя се справяше отлично, ето защо веднага измисли какво да кажа на Тревизан.
— Например можеш да кажеш, че двамата с Бартоломео просто сте отишли там, за да се помолите, когато изведнъж онзи човек е излязъл от сакристията...
— Искаш да кажеш, онзи монах.
— Е, за съжаление, не сте могли да го разпознаете в тъмнината. На вас ви се е сторил опасен, бил е с тъмни одежди и сте предположили, че е искал да открадне нещо от сакристията. Затова сте решили да го заключите вътре, а след това да извикате помощ. — Тя преброи на пръсти доказателствата. — Защо ще му е на Бартоломео да го избута към сакристията, освен ако не е искал да го задържи там? И защо си тръшнала вратата след тях, ако не поради същата причина? Намерили ли са у Бартоломео крадени вещи или приготвени, с които е смятал да избяга?
Не можех да не се възхитя от аргументите й. Ако имаше клуб на най-изобретателните лъжци, Клариса трябваше да участва в ръководството му.
— Докато ти говориш с Тревизан, аз ще помоля Джакопо за помощ. Той познава много хора от институциите, а някои от тях са му задължени още от войната.
— Дълбоко оценявам това — казах с благодарност. Изведнъж вече нямаше значение колко пъти ме бе лъгала. Важното беше, че щеше да ми помогне да изкараме Барт от затвора. Че искаше да го направи, не подлежеше на дискусия. Изражението на лицето й показваше колко е притеснена. Явно Барт й беше слабото място това бе сигурно.
— Трябва непременно да се преоблечеш, преди да отидеш при Тревизан. — Клариса сбърчи нос. — И може би малко да се позамиеш.
— Смяташ ли, че не знам колко спешно се нуждая от една баня? — казах обидено.
— Искаш ли да ти дам чиста фуста?
Раздразнено поклатих глава.
— Имам още една. — Да се надяваме, че не е твърде дълга. Но тогава ми хрумна, че нито една от дрехите, които Мариета ми бе дала, не беше дълга. Едва сега ми стана ясно, че бе наредила да подкъсят всичко специално за мен. Част от ревността ми се превърна в благодарност. Можеше да се разчита на подкрепата на тази жена! Ако имах късмет, моят сандък с дрехи вече щеше да е взет от манастира и да ме чака при мона Фаустина. Тогава можех веднага да се преоблека, без да губя ценно време, и да се съсредоточа върху усилията ми за освобождаването на Барт.
В мислите си вече представях аргументите си пред Тревизан — или по-точно тези на Клариса — и за малко да забравя да изясня един много важен въпрос.
— Всъщност защо вчера ми беше толкова ядосана? И не ме лъжи! Веднага ще те хвана!
Това не беше вярно, но по този начин ми се искаше да я накарам най-накрая спонтанно да каже истината.
— Много ли ми се сърдиш? — Тя ме погледна с широко отворени очи. — Бях ужасно потисната. И страшно ти завиждах!