— Но за какво?
— Алвизе ми каза, че си изпълнила задачата си и при следващата смяна на лунната фаза ще можеш да се върнеш вкъщи.
— Той... какво? — Челюстта ми увисна.
Клариса сви рамене.
— Той ми каза: „Храбрата малка Ана изпълни своята задача и може да се върне вкъщи при следващата смяна на лунната фаза“. Точно това бяха думите му.
И това ако не е върхът! Не мога да повярвам, че е знаел за задачата ми! И че използваше това си знание, за да унижи Клариса по толкова циничен и самодоволен начин! Беше непоносимо, колко нахален и коварен бе този човек!
— А дали ти каза в какво се състоеше задачата ми и как е разбрал за нея?
Клариса поклати глава.
— Попитах го, но той бързаше и не ми обясни. Каза само, че трябва да се подготви за една важна реч на една важна среща. Искаше вчера да говори пред Съвета на десетте в Двореца на дожите.
О, да, той искаше и го направи! И за да не му се изпречи никой на пътя, Себастиано трябваше да погълне отрова и така да гледа репичките откъм корените. И за още по-сигурно, Алвизе беше обявил погрешен час. Той мислеше за всичко и знаеше всичко.
Този коравосърдечен престъпник! За малко да извикам от ярост. Вместо това се задоволих само със скърцане на зъби.
Клариса ми се усмихна плахо.
— Отново ли сме приятелки? — Не изчака отговора ми, а вместо това добави с делови тон: — Не трябва да губим ценно време. Веднага ще тръгна, за да говоря с Джакопо, а ти трябва бързо да се измиеш и преоблечеш, за да посетиш Тревизан! — Тя се обърна да си ходи, като ми кимна съучастнически през рамо. — Дръж ме в течение!
Миг по-късно тя се скри зад ъгъла. Загледах се в място, където бе изчезнала, и се чудех как винаги успяваше да ме придърпа на своя страна, въпреки че лъжеше като дърта циганка. Ако беше Пинокио, носът й щеше да е дълъг от Венеция до Париж и обратно.
А да не забравяме и историята с Джанкарло.
Само един господ знае защо не я попитах за това. А хем си го мислех — как можех да забравя нещо толкова ужасно? — но някакъв необясним страх ме бе спрял да повдигна въпроса. Когато спомена смъртта му, гласът й звучеше толкова отчаян и изпълнен с болка. Всеки опит да разбера повече със сигурност би отворил болезнени рани, а аз не исках да я нараня.
Изтощена от безсънната нощ и от многото обикаляне се запътих към дома мона Фаустина.
Там ме очакваха една добра и една лоша новина. Добрата бе, че сандъкът с дрехите ми наистина бе пристигнал. А лошата — мона Фаустина искаше да увеличи наема със задна дата, защото според нея от нас със съпруга ми беше видяла само вражда, неразположение и други страдания.
Веднага трябваше да й отнема илюзиите.
— За съжаление, съпругът ми държи всичките ни пари. Но мога да ви уверя, че той ще плати всичките ни дългове веднага щом оздравее. Което със сигурност няма да отнеме по-дълго от седмица.
— Сигурна ли сте, че нямате пари? — попита мона Фаустина.
— Напълно.
Тя стисна устни от яд, но не каза нищо повече.
От сутринта си беше възвърнала силите. Отново бе на крака и се суетеше из кухнята, очевидно за да закуси.
Изгладняла, аз погледнах към дървената дъска със сиренето и хляба, които бе поставила на видно място на масата. Не можех да си спомня кога се бях хранила за последен път, толкова много време бе минало от тогава. Бих могла да си купя нещо, пекарните в града бяха навсякъде. Но за съжаление, при преминаването си в бъдещето Себастиано действително бе взел всичките пари със себе си. Жалко, че не се бях сетила да взема кесията, която бе закачена на колана му.
Чак сега ми хрумна, че притежавах мои собствени пари за черни дни. Погледът ми се спря върху сандъка, който беше паркиран под стълбите. Според думите на мона Фаустина двама служители на манастира го доставили малко след като съм излязла. Не се съмнявах, че тя вече бе прегледала съдържанието му, включително го бе проверила и за пари. Сега ми стана ясно какво я бе вдъхновило да увеличи наема.
Бързо замъкнах сандъка на тавана, проверих вещите си и преброих монетите. Щяха да ми стигнат, за да свържа двата края, дори и с увеличението на наема, до следващата смяна на лунната фаза, може би и няколко дни отгоре. Въпреки че нямах намерение да наливам в гърлото на мона Фаустина повече, отколкото бе необходимо, защото и бездруго искаше пари за всяка допълнителна услуга.
Миг по-късно вече бях олекнала откъм монети, защото имах нужда от вода за миене. Вследствие на което признах на мона Фаустина, че бях намерила няколко солди*. Но тъй като бе напълно възможно съпругът ми също да има разходи в болницата, аз трябваше да бъда много пестелива.