— Моля за фамилното име на вашия приятел Бартоломео — напомни ми той.
О, по дяволите! Трябваше да се досетя, че ще ме попита за това!
— В момента не се сещам — заекнах аз. — Бартоломео е много добър приятел на братовчед ми, както ви казах. И съм убедена, че съм чувала фамилията му много пъти, но паметта ми... — Преглътнах. — Той е почти на годините на моя братовчед Себастиано и е сравнително зле обръснат. Понякога създава впечатление на сърдит, със сигурност и в този момент. И е облечен със син жакет.
— Това ще бъде достатьчно, за да го освободят — измърмори Тревизан. — Още преди камбаната на вечернята той ще е свободен, обещавам ви. Аз, така или иначе, ви дължа една лична услуга.
— Ъм... наистина ли? — попитах с недоумение.
Той кимна.
— В навечерието на бала, спомняте ли си как нахълтахте във водната зала точно когато бях там с братята Малипиеро?
Кимнах. Как бих могла да забравя! В края на краищата по този начин спасих живота му.
— Вие ме спасихте — продължи той.
Но как би могъл да знае това?! Напълно изненадана, аз се втренчих в него.
— От ужасната съдба да стана длъжник на Малипиеро — допълни Тревизан. — Заради някакъв си глупав подарък, с който искаха да оставят впечатление у другите, че са свързани с мен. Въпреки че всъщност предпочитат да падна мъртъв.
— Разбирам. — Смехът ми прозвуча малко неуверено. — Най-вероятно е бил подарък, от който, така или иначе, нямате нужда.
— Гондола — каза той. — Както и да е, Пиеро Малипиеро го спомена вчера преди заседанието. На което аз отговорих, че вече притежавам две и че бездруго бих могъл да седя само в една от тях.
— Отхвърлили сте подаръка?
Тревизан кимна.
— Това е яко — казах аз. Бариерата превърна думата в „непоклатимо“, което намерих за суперяко.
Чудех се дали да му кажа нещо забранено, като го информирам, че това с падането мъртъв не са празни приказки, а самата истина. Струваше си да опитам, помислих си аз.
— Семейство Малипиеро наистина искат да ви видят мъртъв.
Готово. Казах го. И бариерата не ме възпрепятства!
Погледът на Тревизан стана тревожен.
— Какво ви води към това предположение, малка писано?
Ръката на Алвизе беше на меча му, исках да кажа. Но не успях. Значи, тази информация беше заключена. Затова пък вторият опит бе успешен.
— Видях го в очите му. — Това не беше нищо повече от самата истина.
— Също така той иска да убие мен и Себастиано.
Още един неуспешен опит, не можах да го изрека.
Но следващите думи излязоха гладко от устата ми.
— Не трябва да се доверявате на Малипиеро. Алвизе е особено опасен. Той е способен на всичко.
Тревизан кимна.
— Точно на това мнение съм и аз, малка писано. А фактът, че сте разпознали кръвожадността в очите на Алвизе, ме убеждава повече, отколкото можете да си представите. Защото и аз видях същото в очите му. Той иска смъртта ми.
От думите му ме обля студена вълна. Звучеше някак си... пророчески.
— Трябва да се пазите! — помолих го настоятелно. — Той не трябва да спечели надмощие. Това би било пагубно за бъдещето на Венеция!
Можах да кажа дори това. Защото просто изричах истина, за която Тревизан вече сам се бе досетил.
— Ще се пазя — обеща Тревизан и се усмихна. — Мога ли да ви предложа нещо освежително? Може би чаша вино? Струва ми се, че имате нужда от малко кураж.
Отказах предложението с благодарност, макар че ако си пийнех малко, би ми помогнало по-лесно да понеса безпокойството, свързано със Себастиано. Вероятно с глътка вино дори бих забравила, че дезодорантът ми е на половин хилядолетие далеч от мен.
С удоволствие бих останала още малко тук, в тази уютна стая, тъй като бащинското поведение на Тревизан, неговата побеляла косата и милата му усмивка ми напомняха за татко, който ужасно ми липсваше. Но трябваше да известя Клариса, че щяха да освободят Барт, за да не се разкарва напразно Джакопо с осакатения си крак.
След като още веднъж и най-сърдечно благодарих на Тревизан, се сбогувахме. Слугата ме съпроводи навън.
Отвън постоях малко на слънце и си припомних събитията, настъпили до този момент. Досега все още не бях успяла да помисля върху всичко, което се бе случило след бала. Премеждията се бяха стоварили с такава скорост върху мен, че не ми бе останало време за това.
Бяха се случили както ужасяващи, така и хубави неща. Например Себастиано... Чувството да си влюбен бе прекрасно! Няколкото целувки, с които за последните две години можех да се похваля, бяха по-скоро купонджийски прищевки. Истински влюбена не се бях чувствала от много дълго време. Последният път беше преди повече от две години. Въпреки че и дума не можеше да става за сравнение, защото онзи тип от дванайсети клас го обожавах само от разстояние. Той никога не ме удостои с поглед. Докато случващото се между Себастиано и мен бе съвсем различно нещо. Все пак за малко да се целунем, което го намирах за много вълнуващо.