По-малко вълнуващо беше всичко останало, и най-вече че ни разделяха петстотин години и че нямах представа кога щеше да се върне. Но все пак успяхме да го спасим от най-лошото и да го върнем навреме в бъдещето. Този път Хосе щеше да остане с него и да държи настрана Алвизе и ножа му, поне така ми обеща, докато пътувахме към „Санто Стефано“ с лодката.
Сега оставаше само да чакам и да се надявам, че Себастиано и Хосе щяха да се върнат скоро. Тогава най-накрая щях да успея да се завърна у дома.
У дома... Мислех за мама и татко и моите приятели, за училището, за баба, за новия филм, който така исках да изгледам.
И тогава мислите ми отново се върнаха към Себастиано. Какво щеше да стане с нас, когато се върнех у дома? За първи път ми мина през ума, че щеше да е доста трудно. Като се започне с езиковата бариера.
Тук, в миналото, имахме междугалактически преводач (трябваше непременно да попитам Себастиано как точно се казваше това нещо), но в наши дни той говореше италиански, а аз немски. А, да, и английски, което все пак е по-добре от нищо. А всичко останало със сигурност можеше да се научи. Бих могла да се запиша на езиков курс във Венеция за през ваканцията!
Потънала в мисли, аз тръгнах. Не бях стигнала много далеч, когато чух гласа на Клариса. Тя ме чакаше в края на тясна уличка пред арката на една входна врата. Радвайки се да й кажа добрите новини, аз се забързах към нея.
— Ще го освободят! Още днес!
Облекчение се изписа върху лицето й. Но долових и нещо друго. И тогава, когато бях само на три крачки от нея, разбрах какво бе то.
Тя беше уплашена.
В следващия миг видях защо. В сянката на арката някой стоеше зад нея, достатъчно близо, за да опира в гърба й върха на меча си.
Беше Джовани Малипиеро, който се смееше подигравателно.
— Ти се справи добре, Клариса. Какво щяхме да правим без теб.
— Бягай! — извика тя. — Ана, бягай!
За да може Джовани да я наръга с меча без свидетели?
— Остави я веднага на мира! — казах му, при което се опитах да си придам възможно най-решителен вид, за да скрия истината, а именно че щях да припадна от страх. — Горко ти, ако й падне само един косъм от главата! Тогава ще свидетелствам срещу теб и ще свършиш точно като човека днес на пиацата. — За да няма недоразумения какво имам предвид, добавих: — Като този, на когото му отрязаха главата.
— Не се притеснявай, малката Клариса ще ни върши още добра работа, точно както и Тревизан — рече Джовани. — Защото тя е хитра и иска да живее. За разлика от теб.
Той определено беше прав. Колко бях глупава, разбрах в следващия момент.
Зад мен някой стисна гърлото ми с предмишницата си. Бях притисната към тяло, което ме повлече назад по паважа.
Не можех да извикам, защото мускулестата мъжка ръка ми спираше притока на въздух. Когато ме завлече до ъгъла, можах да видя с крайчеца на окото си, че Клариса се опита да ме последва, но Джовани я дръпна грубо за косата обратно под арката на вратата.
Мъжът зад мен ме теглеше със себе си, все още с увита около врата ми ръка. Не можех да го видя, но бих разпознала миризмата му по всяко време сред хиляди други. Смес от вино, скъп сапун и чисти дрехи. Петите ми се влачеха по земята, а пръстите ми бяха вкопчени в твърдата му ръка, точно под моята брадичка. Дърпах се с всичка сила, но той не охлаби хватката си. Натискът върху гърлото ми беше толкова силен, че не можех да дишам.
Чух гласове и зърнах, че вдясно от мен, от една къща излязоха хора. Видях, че и те ме забелязаха, но в следващия момент Алвизе ме повлече по една много тясна уличка, където спря рязко и ме избута до един зид. Заклещена между твърдия камък и неподдаващия натиск на тялото му, аз си охлузих носа в тухлите, напразно опитвайки се да си поема глътка въздух. Вече знаех какво е усещането при задушаване и в момента то беше почти същото.
Секундите, през които Алвизе стоеше неподвижен и ме притискаше към стената, ми се сториха безкрайни. Гласовете на хората се приближаваха, но след това отново се отдалечиха, очевидно бяха отминали уличката и продължили по своя път.
Най-вероятно липсата на кислород водеше до загубата на умствения ми капацитет. Защото през цялото време имах идиотската мисъл, че непременно трябва да си спомня една песен. Песен, чийто текст съдържаше решението на моя проблем. Луда работа, какво ли не си мислеше човек, когато е уплашен до смърт!