Не бях под ключ, никой не ме спря, когато напуснах водната зала през най-близкия изход. Препъвайки се и с бучене в главата, след много лутане стигнах приземния етаж на къщата, където една изплашена прислужница се изпречи на пътя ми. Нейният силен писък алармира слугата, който ме беше пуснал да вляза същия ден. С трепкаща свещ дотича при нас и застана пред мен.
Озадачен, той ме огледа от главата до петите и аз предположих, че приличам на всичко друго, но не и на някоя, която заслужава да й се гласува доверие.
Накрая той ме позна.
— Та това сте вие!
— Трябва да говоря с месер Тревизан.
„Отново?“ — издаде го възмутеният му поглед, но той преглътна негативния си коментар и каза учтиво:
— Господарят ми бе повикан по важна работа.
— Кога? — изтърсих аз.
— Малко след вашето тръгване.
— Искате да кажете, че е отишъл в затвора, за да уреди важната работа там?
— Това не ми е известно. Пристигна вестоносец с послание, след което моят господар тръгна веднага. Къде, за съжаление, не зная, не зная също и кога ще се върне.
„Алвизе“, помислих си зашеметена. Той имаше пръст в тази работа! Фалшиво съобщение до Тревизан, за да го примами в капан.
Но защо ме бе изоставил тук?
Защото е знаел, че Тревизан не си е у дома, а и скоро няма да се върне. И защото е сметнал за забавно да стигна сама до този извод. Напълно отговаряше на откаченото му чувство за хумор. Със сигурност злорадстваше някъде, представяйки си ме как тичам от водната зала в къщата, изпълнена с надежда, и питам за Тревизан, само за да науча миг по-късно, че тук няма никой, който може да ми помогне. И как накрая, плачеща, се препъвам в нощта, защото не знам по кой път да поема.
Точно това и направих.
Докато се влачех, обляна в сълзи, едва успявах да мисля. Трябваше да си почина. В най-добрия случай петстотин години, най-малко.
Въпреки че по пътя към Кастело многократно ми прилошаваше и често се губех заради тъмнината, някак си успях да стигна до целта си. На два пъти ми се наложи да надхитря пияни мъже, които търсеха нощни развлечения. Вторият дори стана агресивен и успях да го възпра от по-нататъшна натрапчивост единствено с ритник в коляното.
По-скоро мъртва, отколкото жива, стигнах къщата на мона Фаустина. Там едва успях да извадя ключа от кесията, завързана за колана ми, толкова силно трепереха пръстите ми. Вътре ме посрещна мона Фаустина с вдигната точилка, която пусна след дълъг оглед.
— Та това сте вие! Изглеждате ужасно. И мръсна. Ако искате да се измиете...
— Утре — прошепнах аз.
— Или може би малко ракийка?
— Не сега.
Изглеждаше обидена, че отказах услугите й.
— Почакайте — казах, преди да успее да изчезне отново в спалнята си. — Имате ли нещо за писане?
— Имате предвид хартия, мастило и перо?
Кимнах, което не се отрази добре на болящата ме глава.
— Трябва първо да забъркам мастилото и да подостря перото. И хартия... Хм, не повече от един-два листа, определено не са останали повече. И малко пергамент, но той е по-скъп от хартията. Но за това пък е по-устойчив. Всичко е останало от покойния ми съпруг, бог да го прости. — Тя наклони глава. — Трябва да знаете, че държа много на тях. Искам да кажа, на нещата за писане. Вие сигурно разбирате, че е един много ценен спомен!
Разбирах. За пазарлъци нямах сила. Платих й това, което поиска, и изчаках, докато изрови пособията за писане. Накрая се довлякох до стълбите и с последни сили се изкачих по тях.
Горе се отпуснах върху паянтовото леглото и си поех дълбоко въздух, докато стаята не престана да се върти около мен. Крайно време беше за една равносметка. Оказа се опустошителна. Дори и да не вземех под внимание, че бях останала съвсем самичка в миналото.
Тревизан беше изчезнал.
Барт лежеше в затвора.
А Клариса беше... Не исках да мисля за това. Със сигурност не я бяха пуснали да си ходи просто така. Къде ли я бяха завлекли?
Това, че бях жива и се разхождах свободно наоколо, трябваше да има и друга причина освен злорадството на Алвизе, както вече ми бе станало ясно. С това той преследваше определена цел, тъй като всичко, което правеше, беше внимателно планирано. Но засега плановете му оставаха загадка. Главата ме болеше прекалено много, за да мисля върху това.
Утре, казах си аз. Утре, в ранни зори ще оставя съобщения. Едно на Матилда и Джакопо, за да научат защо Клариса е изчезнала. И едно за Тревизан, за да го предупредя. Ако случайно се появеше.
А третото ще го напиша върху пергамент. Това съобщение трябваше да се запази дълго. Много дълго...