Защо всъщност? Преди малко знаех причината. Но главоболието ми се влоши още повече, твърде много, за да мога да мисля. Дали имах мозъчно сътресение? Можеше ли да се умре от това?
У дома, сега щях да съм в спешното отделение с Изи и Мередит. И те щяха да ме заведат при Дерек Шепърд, защото като невролог той отговаря за нараняванията на главата.
— Скенер и пълна кръвна картина — чух да казва доктор Макдрийми със звучен глас.
Скоро щеше да ми бие една инжекция за болката. След това отново щях да съм с бистър ум и в състояние да напиша третото съобщение.
Или щеше да е по-добре преди това да си почина малко.
Утре, помислих си аз отново. Утре също е ден.
Когато се събудих, слънчевите лъчи ме огряваха. Бяха само няколко тънички лъча, които бяха намерили пътя си през малките дупки в покривалото на прозореца и спуканите керемиди, но бяха достатъчни, за да потопят цялата стая в разсеяна и прашна светлина.
Когато се надигнах, главата ми ужасно забуча. Подутината имаше размерите на среден домат, а и на пипане я чувствах така, и в същото време адски болеше.
Измъчих се, докато стана от леглото и отида до нужника. Мона Фаустина беше излязла, което бе добре дошло, защото не бях в настроение за разговори. На връщане си взех парче хляб и чаша вода. Сметнах, че е редно да бъдат включени във високата цена, която платих за пособията за писане.
След като хапнах и пийнах, разгънах пергамента върху сандъка на Себастиано и потопих перото в мастилницата. Някъде призори, стресната от объркани кошмари, точно преди отново да задряма, изведнъж се бях сетила какво исках да напиша в третото съобщение.
Както при всяко писмо най-горе стоеше датата: Венеция, 1499.
След това дойде ред на съдържанието на писмото, за което трябваше първо да загрея, най-вече за да свикна с цапаницата и със стъргането на перото.
В горната част на листа първо започнах да рисувам завъртулки, които впоследствие придобиха формата на букви. Между тях рисувах звездички и после пак нови завъртулки. Всички тях, без особено да се концентрирам.
Тогава дойде ред на истинското послание, за мое раздразнение, напредвах бавно и постоянно започвах отначало. Накрая прочетох това, което бях написала.
Здр*в*те!
Първо най-важното:
Казвам се Ана. Опитах цели три пъти да напиша пълното си име и рождената си дата, но не се получи.
И без това не знам дали ще успея да напиша още нещо. Само първите изречения ми отнеха почти час, а никое от тях не се запази. Разбира се, това се дължи на факта, че бях невнимателна. Трябва да се съобразявам какви думи и числа използвам, защото, когато не са подходящи, не може да бъдат изписани. Или се променят, докато не придобият съвсем различно значение.
А и самата хартия. Върху нея почеркът ми изглежда странно чужд. А това не улеснява писането ми. Налага се да използвам пергамент, защото е по-издръжлив, но накрая петната са толкова много, че не може да се преброят. И мастилото смърди като гнила отрова. Перото изобщо не искам да го споменавам, както и звука, който издава при писане. Невероятно, че по този начин хората са успявали да напишат цели книги!
Времето ме притиска! Скривалището ми не е сигурно, всеки момент може да ме открият. А дали и след това ще успея да се добера до пособия е съмнително.
Веднага щом завърша писмото, смятам да го скрия и ще се моля да бъде намерено от един мъж от Далечния север. И макар всичко това да звучи откачено, за съжаление, няма друг начин. По-точно не мога да се изразя. Ще увия писмото във восъчна кърпа и ще се надявам да не мухляса.
Чувам стъпки и трябва да приключвам.
Дано по-късно да успея да напиша повече.
4 ЧАСТ
Венеция, 1499 и 2009
Оставих перото и се втурнах към стълбите, където се спрях и се заслушах напрегнато. Възможно беше на вратата да е мона Фаустина, която преди това бях чула отвън. Но може и да беше някой друг. Когато написах, че моето скривалище не е сигурно, не преувеличавах. Предната нощ бях допуснала грешката да не обърна внимание за евентуални преследвачи. Възможно беше Алвизе да ме е проследил.
След това въздъхнах с облекчение, защото чух отдолу мона Фаустина да мърмори недоволно сама на себе си.
— Да си добър човек, като даваш на младите подслон и храна, а те така да ти се отблагодаряват! Много работа за без пари! По цял ден само шетане и метене, готвене и чистене, пране и пазаруване... — Нейното нареждане стана по-тихо, сякаш бе влязла в килера, за да подреди покупките. Дали бе донесла и пресен хляб? Стомахът ми веднага изкъркори, но се въздържах. Вместо да си купя прескъпо парче хляб от мона Фаустина, можех да си взема нещо от сергията на най-близкия пазар.