Без да се колебая, отново клекнах пред сандъка, който използвах като импровизирано бюро, и се съсредоточих върху писмото. Досега не бях написала нещо, което наистина да е от значение. Крайно време беше след хленченето да премина към фактите.
Ако това писмо бъде намерено, то трябва незабавно да бъде предадено на пазителя на находките в университета.
Спрях се и погледнах изречението с радост и изумление, че бях успяла да го напиша. А това, че бях вмъкнала думата „пазител“, ми се стори голямо постижение. Само се чудех дали щеше да ми е от полза, защото не можех да бъда по-конкретна. Веднага осъзнах това при следващото изречение, когато се опитах да напиша името Тревизан. Всеки път когато го изпишех, буквите изчезваха и оставаха само няколко петна. Това че бях успяла да се подпиша, вероятно се дължеше на факта, че името ми бе често срещано.
Накрая пробвах с увъртания, което се получи добре.
„Пратеникът седи в затвора. Благородникът е примамен с хитрина. Злодеят е отвлякъл французойката. Аз съм при скъперничката и се страхувам за живота на приятелите ми. Върни се и ги спаси!“
Накрая на няколко пъти се опитах да напиша отдолу цялото си име, но дори и първата буква от фамилията ми не се задържа вурху пергамента. Разочарована, исках да нарисувам лице с усмивка до името ми, но и това се оказа провал. Накрая се отказах. Докато отново преглеждах готовото писмо, ме обзеха съмнения дали това начинание действително ще ми е от помощ. Въздъхнах и най-накрая го сгънах. Трябваше да рискувам.
Мона Фаустина ми поиска цяло състояние за едно парче восъчна кърпа, въпреки че в нея бе увита рибата, която донесе от пазара.
— Тази е любимата ми восъчна кърпа — обясни ми тя. — Определено в нея вече съм пренесла стотици риби.
Това се усещаше по миризмата, но не можех да бъда придирчива. Все пак успях да я спазаря за една десета от цената, която ми беше поискала, и бях доста горда от себе си. След пазарлъка се качих нагоре по стълбите с миризливата ми плячка и внимателно увих в нея писмото. Накрая го загънах и в една от ленените превръзки на Себастиано и завързах здраво пакета с единствената копринена панделка за коса, която ми бе останала от Доротея.
Както бях планирала, съчиних една бележка за Матилда и Джакопо и една за Тревизан. Сгънах ги плътно и залепих краищата им, както капнах няколко капки восък върху тях.
Накрая се приготвих за излизане, което се ограничаваше до това, да се среша, да се наметна с шала и да си скрия лицето с воала. В никакъв случай не бих могла да рискувам да попадна право в ръцете на някой от бандата на Алвизе.
Когато излязох от къщата, се огледах на всички страни и само след като се убедих, че никой не ме дебне, тръгнах. Кръстосвах уличките, като не избирах най-прекия път, ами заобикалях с идеята някой да не ме проследи.
Беше някъде към обед. Слънцето грееше високо и ставаше все по-топло, но не смеех да си сваля воала, въпреки че се потях като в сауна и виждах леко замъглено.
Градът бе пълен с хора. Беше почти като в бъдещето, само че не се разхождаха туристи, ами истинските венецианци.
Колкото повече наближавах целта си, толкова по-предпазлива ставах. Все по-често се оглеждах, защото, ако Алвизе или някой от неговите хора искаше да ме причака някъде, най-вероятно щеше да е тук. На безопасно разстояние от палацо „Тревизан“, най-накрая спрях в една крива уличка и извадих приготвеното послание от чантата ми. Меланхолично си мислех колко по-лесно би било всичко, ако имаше мобилни телефони. Тогава просто бих изпратила на Тревизан съобщение. Но при тези обстоятелства не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, докато не се появеше подходящ пратеник. За щастие, такъв се появи съвсем скоро. Беше момче на около девет или десет години — възраст, в която момчетата все още можеха да бъдат добри и нямаха опит в маменето на момичета.
Махнах му с ръка.
— Искаш ли да спечелиш две солди? — попитах, без да си разбулвам лицето.
Когато той кимна, му подадох съобщението.
— Ето, вземи това и го занеси в отсрещния палацо с лъвските глави по фасадата. Посланието е предназначено за стопанина на къщата, месер Тревизан, но можеш да го предадеш и на слугата. — Дадох му едно солдо. — Ще получиш още едно, когато изпълниш задачата.
Момчето изтича на секундата и след известно време се върна.
— Направих всичко така, както ми казахте. Господаря го нямаше, така че дадох бележката на слугата.