— По всяко време можеш да ни изпратиш съобщение, ако имаш нужда от помощ — каза Джакопо. — Не се колебай да се свържеш с нас, ако си в беда!
Благодарих и след това се запътих към мястото, където ме чакаше Джино. Оттам махнах още веднъж на мона Матилда и стария Джакопо, преди да се отправя заедно с момчето до следващата ми цел.
Джино се оказа истинска шестица от тотото. Той знаеше къде точно се намира палацо „Тасини“, или по-точно, бъдещият палацо „Тасини“, защото все още не беше завършено строителството му. Знаех само, че строителната площадка е в близост до моста „Риалто“ и най-вероятно щях да започна да го търся там. През този век нямаше номера на къщите. За да се обясни дадено място, се използваха описания като „срещу църквата на еди-кой си светец“ или „в края на улицата на обущаря“, при което бе препоръчително към улицата на обущаря да се добави и най-близката църква, защото имаше много улици с обущари.
Въпреки това Джино наистина познаваше всяко кътче, не беше преувеличил.
— Наскоро ходих да разгледам строителната площадка на новия палацо „Тасини“ — каза той. — С удоволствие наблюдавам как вървят строителните работи, защото намирам за вълнуващо изграждането на нови къщи във водата.
Спомних си, че и Матео бе направил подобно изказване. Изведнъж и мен ме заинтригува. Каю успяваха хората в това време да строят къщи във водата, а също и такива, които дори и след петстотин години бяха здрави като скали? Бях любопитна да разбера това.
Джино ме преведе през лабиринта от улички от „Сан Паоло“ до „Риалто“. По площадите и мостовете цареше обичайната навалица, навсякъде се разхождаха хора. Междувременно ми се струваше съвсем нормално да виждам как всички тези хора със старомодни облекла извършваха ежедневните си домакински дейности. Усещането за нещо чуждо и непознато, което беше толкова силно и обезпокоително в началото, започна значително да намалява. Това, че не ехтеше шумът от бръмченето на моторните лодки, вече почти не ми правеше впечатление. В бъдещето също нямаше коли в града, поради това разликата не беше толкова голяма. Само през нощта, когато се стъмнеше, се виждаше ясно, че съм в миналото. Липсата на електрическо осветление изискваше повече време за свикване. На практика факлите и фенерите не бяха същото като уличното осветление и осветените витрини.
— Ей там е — каза Джино. Той се спря в подножието на дървения мост „Риалто“.
И наистина, в близост до началото на моста множество работници бяха заети с полагането на основите. Очарована, аз се загледах в строителната площадка. Така бяха отклонили водата, че да не я залива. Наоколо бяха струпани дървени трупи, пръст и камъни, които образуваха висока стена и в така създадената яма мъжете работеха по сградата. Стотици стълбове стърчаха от калната земя във въздуха. Между тях бяха положени напречните греди, които поддържаха зидарията. Наредените тухли вече достигаха над нивото на водата. В широк отвор откъм канала можеше да се види къде щеше да се намира портата за към водната зала.
Двама работници се бяха захванали с изграждането на задната стена на бъдещата водна зала, а другите мъже от бригадата — с шпакловката и замазката на външните стени.
Разгледах всичко много внимателно, докато най-накрая погледът ми не се спря на задната стена на водната зала.
— Там съобщението би било на сигурно място — казах разсеяно.
— Да го занеса ли на един от тези мъже? — попита Джино.
— Ами... Всъщност съобщението е за... по-късно. — Мислех си колко удобно би било сега всички строителни работници да отидат на обяд, така че да имам възможност да скрия на спокойствие моето увито във восъчна кърпа пакетче. Трудно си представях как ще сляза от насипа по една от стълбите в ямата и ще кажа: — Съжалявам, момчета, но трябва да намеря подходящо местенце, където да мушна едно писмо, нека не ви притеснява моето присъствие по време на работа.
Напрегнато мислех как незабелязано да скрия писмото, въпреки всичките тези типове, които се мотаеха наоколо. Решението всъщност бе доста просто: беше невъзможно.
Обезсърчена, се загледах в рова и въздъхнах. Нямаше да се предам толкова бързо! Трябваше да има все някакъв начин! В края на краищата господин Бярнигноки е намерил писмото в бъдещето, нали така?
Докато разсъждавах върху тази дилема, Джино се обади.
— Да го направя или не? — попита той. Безпокойството, че последният дял от възнаграждението ще му се изплъзне между пръстите, бе очевидно.
— Работата е там — казах колебливо, докато му показвах пакета. — Трябва да скрия съобщението в строежа. При това така, че там... да се запази.