— Съобщение, което никой не трябва да получи? — Покритото с лунички лице на Джино се изкриви недоверчиво.
Не и през следващите петстотин и десет години, исках да кажа, но очевидно това попадаше под забраната на бариерата, защото не успях да го изговоря.
— Ах! — възкликна Джино. — Сега разбирам! Това е един вид защитна магия, нали? Чувал съм за това от хора, които правят такива неща. При строежа на нова къща принасят в жертва животни и ги погребват в основите. — Той огледа пакета. — Умряло животно ли има вътре?
— Не, само едно писмо. — Благодарна за предположението му, добавих: — Ъм, това е един вид писмо със защитна магия.
— Което трябва да се зарови?
— Да, но така, че да не го намокри вода, в противен случай няма да подейства. То трябва да се запази толкова дълго, колкото и къщата.
— Тогава трябва да се зазида в някоя стена — разсъждаваше Джино.
— Точно така — съгласих се. — Мислех си на задната стена на водната зала. Ако по някакъв начин успеем... — Погледнах го внимателно. — Ще ти дам два пъти повече от това, което вече имаш, ако ти хрумне добра идея как можем да го направим.
— Наистина ли? — Той ме изгледа доволно. — Нищо по-лесно от това. Дайте на мен. — Взе пакета от ръката ми и се стрелна напред. Смаяна, го проследих с поглед как се изкачи на строежа от ръба на стената и отиде при един от работниците. Той заговори мъжа и от време на време поглеждаше към мен. Работникът проследи погледа му, а аз устоях на желанието да се скрия, но човекът беше просто любопитен. Джино му даде пакета и веднага след това мъжът замахна с мистрията (или каквото там се използваше по това време в строителството) и замаза моето послание в току-що наредения ред тухли.
Джино изскочи пъргаво от ямата на строежа и засия срещу мен.
— Готово.
Не можех да повярвам, че стана толкова лесно.
— Какво му каза?
— Ами истината. Това, че носите закрилно писмо за къщата, което трябва да се замаже в стената.
— И той просто го направи?
— Е, преди това му казах, че ще му дадете едно солдо. Аз вече му дадох парите. — Усмивката на Джино леко се изкриви. — И му казах, че писмото е благословено от епископа. Само за да не си помисли, че е магьосническо.
— Ти си умно момче — казах с възхищение, докато изваждах няколко монети. — Ето, за разходите ти и за твоето усилие. — Тъй като разреши проблема ми толкова елегантно, му дадох много повече, отколкото се бяхме договорили. Той отново засия и аз се зарадвах, че бе толкова доволен. — Джино, ти си страхотен пич! — Думите ми се трансформираха в „отличен другар“, но няма да издребнявам.
Той се потупа по гърдите.
— Ще ви помагам винаги когато имате нужда от мен, мадона.
Изведнъж почувствах необходимост да го защитя. Или поне да го стисна силно в обятията си и да му кажа какъв страхотен смелчага е той. Трудно можех да му обясня, че се е родил в гадно и назадничаво време, без училище и детски надбавки.
Спонтанно отметнах булото си и му се усмихнах. Тогава го попитах къде живее. Само в случай че действително отново се нуждаех от неговата помощ.
— В третата къща на бояджийската улица, зад църквата „Мадона дел Орто“ — каза той, преди да се сбогува с мен с приятелско помахване. Наблюдавах го, докато не изчезна зад ъгъла на най-близките къщи.
Преди да си тръгна, погледнах отново към строителната площадка. Стената беше пораснала с още един ред тухли, а пакетчето — безопасно скътано до следващото хилядолетие. Поне дотогава, докато господин Бярнигноки не го намереше.
Изведнъж започна да ме сърби вратът. Най-добре бързо да си обирам крушите, преди някой да ме е разпознал. Освен това сметнах, че бях направила един куп неща само за един ден и заслужавах малко почивка, но най-вече прилична храна. Бързо се извърнах от строителната площадка и понечих да си тръгна, когато се блъснах в някого, който винаги се намираше там, където най-малко го очаквах. Шокът ме удари в крайниците и ме парализира, така че не можах да направя и крачка встрани.
Алвизе Малипиеро беше застанал пред мен и ме гледаше втренчено. Наругах се, задето бях забравила отново да си спусна воала, тогава може би щеше просто да ме подмине.
— Виж ти — каза бавно той. — Струва ми се, че отново си във форма.
Преглътнах и си поех дълбоко въздух, за да мога да изкрещя силно, в случай че му дойдеше на ума да ми стори нещо пред всички.
Но той просто стоеше и ме гледаше с тези безмилостни тъмни очи, които можеха да превърнат в парче лед всяко живо същество, стига да се взираха в него достатъчно дълго. Във всеки случай преди малко изпитвах страшна жега, а сега изведнъж почувствах ръцете и краката ми вкочанени от студ. Разбира се, беше от страх, но това не го правеше по-малко реално.