Независимо от това, към страха ми се примеси чувство на удовлетвореност, когато забелязах, че моят С.О.Н.Г не го е подминал, без да остави следи. Носът му беше подут и червен, а в ноздрите му дори беше останала засъхнала кръв.
— Сигурно вече си се запитала защо се събуди здрава и права — каза Алвизе с приветлив глас. След като не отговорих, той продължи, пак толкова разговорливо. — Разбира се, че не е станала грешка, както можеш да се досетиш. Обстоятелствата го изискваха, така че трябваше да те пощадя. Въпреки моето мнение, че трябваше просто да те хвърлим в канала. С чувала върху главата.
Преодолях вцепенението си. Стори ми се, сякаш искаше да сподели защо не се беше възползвал от възможността. Нямаше да навреди да получа информация за врага, а ако самият враг искаше да ми я предостави, още по-добре. Беше ми ясно, че трябваше да има причина за поведението му, и изгарях от нетърпение да разбера каква бе тя.
— Какви обстоятелства? — изтърсих.
— Предполага се, че все още имаме нужда от теб, както и от Тревизан за отстраняването на един важен проблем.
— Кой го казва? Така нареченият ти господар?
Той се втренчи в мен.
— Аз сам съм си господар!
— Така ли? А кой тогава реши, че трябва да помогна при отстраняването на проблема? Като оставим факта, че нямам никакво желание за това, ти и твоят господар трябва дълго да чакате. — Трябваше да прозвучи спокойно, но гласът ми трепереше.
Алвизе го забеляза и се засмя.
— Ама че глупачка. Да не си въобразяваш, че можеш да повлияеш на каквото и да било? Ти все още си жива, защото ще помогнеш при убийството на някого.
Втрещена, аз го погледнах втренчено.
— Ти не си с всичкия си! Сериозно ли смяташ, че ще направя такова нещо?!
— Когато му дойде времето, ще го направиш, така е предсказано.
— От кого? — попитах небрежно с надеждата, че ще се издаде погрешка. Себастиано беше казал, че трябва да има някой, който помага на Алвизе при пътуванията му във времето. Трябваше да е някой пазител, защото само те бяха в състояние да правят това и да знаят какво щеше да се случи в бъдещето, включително и настъпилите промени, защото те можеха да ги видят в магическите си огледала.
— Вероятно много ти се иска да узнаеш, нали? — каза Алвизе и презрително поклати глава. — Ще го разбереш миг преди смъртта си. Може би.
Едва когато направи крачка към мен, забелязах, че беше извадил камата си. Преди да успея да отстъпя, той ме достига и застана толкова близо, че жакетът му докосна края на булото ми. До ноздрите ми отново достигна мирисът на сапун, чиста вълна и кедрово дърво. Искаше ми се да направя огромна крачка назад, за да избягам от тази отвратителна миризма, но тогава щях да падна в канала.
За момент сериозно обмислях да предпочета бульона от водорасли пред това, да продължа разговора с Алвизе, но той ме държеше здраво, бе хванал краищата на шала, който бях наметнала върху раменете ми. Ножът му се плъзна между гънките на тъканта и стигна чак до гърлото ми.
— Сам каза, че имаш нужда от мен. — Мразех се заради несигурния тон в гласа ми, но нищо не можех да направя. Трескаво погледнах от ляво надясно. Имаше много хора на брега на канала, включително и мъжете на строежа, но никой не ни обръщаше внимание. Алвизе умело криеше ножа.
— Разбира се, че ми трябваш. Но за това пък никой не е определил как трябва да изглеждаш. Например мога да разкрася още повече хубавото ти личице с някой и друг белег. Тогава пак ще си жива. — Усещах върха на камата му да се врязва под брадичката ми. —Въпреки че съм склонен на преговори. Да речем, че няма да те порежа, ако ми кажеш през кой портал мина Себастиано последния път. Или къде скри маската.
— Загубих я — рекох аз.
В същото време чух гневен глас, който ми звучеше много познат.
— Ах, ето те и теб! Веднага щом се загледам за момент по някой търговски щанд, вече си изчезнал.
Това беше Доротея. Не можех да я видя, защото беше застанала зад Алвизе, но тя се появи точно като по поръчка, за да ме спаси.
— Доротея, радвам се, че си тук! — казах с тъничък гласец.
В следващия миг тя се премести в полезрението ми. Червените й къдрици се поклащаха под финия й копринен воал — жълтото очевидно бе любимият й цвят — а ароматът, с който Клариса ни бе напарфюмирала за празненството на Тревизан, се носеше около нея. По всичко личеше, че си го бе набавила.
— Какво правиш, за бога? — попита тя Алвизе.
— Само ще й срежа лицето — рече Алвизе равнодушно. — Не желае да ми каже това, което искам да знам. Но аз трябва да разбера, защото е важно. Изчакай малко встрани, където няма да ни чуваш, в противен случай нищо няма да може да ми каже.