Наоколо се разхвърчаха тресчици, които се посипаха върху белия сняг.
— Ето първия! — възкликна доктор Чук-чук, вмъкна език в дупчицата и като с бурмичка измъкна дебелия червей, тлъст, охранен, с голяма глава.
Една сестра-синигерка долетя уплашена:
— Докторе, отляво пълзи белката!
— Добре! — отговори той, без да трепне.
Но ето че притича втора сестра:
— Пин-пин! Виждаш ли сокола? Разперва крила.
— Виждам — успокои ги Чук-чук. — А вие се правете, че не ги забелязвате!
И продължи да човърка из раните, уж съвсем улисан в операцията, а очите му — все във враговете: лявото в белката, а дясното в сокола.
Когато те връхлетяха отгоре му, той отскочи назад, преметна се и се скри зад съседната бреза. Пръснаха се с писък сестрите-синигери.
Излъгани от неочакваното бягство, белката и соколът се вчепкаха яростно един в друг, заръфаха се, закълваха се, оплискани в кръв. Разхвърчаха се пера и оскубана козина.
Белката изпищя яростно:
— О, пусни ме, соколе! О-о-о!
— Що ми се пречкаш? — изкряка той злобно.
— Ти ми пречиш! Пускай или ще ти прегризя гърлото!
— Ще ти изкълва очите, ще те отнеса в гнездото си!
По едно време соколът успя да се вдигне във въздуха, но белката се бе впила здраво в гърлото му. Едва прелетели десетина метра, двамата цопнаха в размразения поток. Водата ги понесе надолу из бързеите.
Доктор Чук-чук долетя отново при бука и бавно, уверено измъкна останалите червеи. После се обърна към помощниците си:
— Доочистете раната!
Когато всичко бе готово, той размаха крила и литна из гората, сподирен от шумната синигерска дружинка.
— Где е следващият болен? — запита кълвачът, както летеше. — Где? Где?
Приседнал на един стар пън, дядо Мраз гладеше доволно снежната си брада, а дърволазката припкаше по отвесния дънер и го пощеше от снесените бръмбарови и пеперудени яйчица.
Сокол-хитрец
Цяло лято соколът гони горската лещарка. Знаете ли я — тя е братовчедка на глухаря, само че е по-дребна и прилича на яребица. Гони я проклетникът и ха̀, ха̀ да я хване, а тя, нали беше пъстра като шумата по земята, все му се изплъзваше.
— Ще те пипна аз! — заканваше се той яростно. — Само да падне снегът. Нека се оголят дърветата, нека побелее земята, та да те питам тогава де ще се дяваш?
И ето, дойде зимата. Сняг застла земята, нависна по дърветата. Старите смърчове като великани, загърнати в бели ямурлуци, дремеха с опрени гърбове.
Един ден соколът пак зърна лещарката, както се бе улисала да кълве брезови пъпки. Що да стори горката, като нийде нямаше вече ни личинки, ни буболечки?
— Ех, ех! — сподави радостния си крясък горският разбойник. — Ще ми паднеш най-сетне в ноктите, хубавице!
И хоп — прелитна на съседното дърво. А лещарката, без да подозира нещо, продължаваше да си чопли пъпка след пъпка. Чопли, чопли, пък поспре, та се почеше под крилото.
Соколът се изкиска сподавено:
— Ха да те видя сега! Хи, хи, хи! Крий се де! Дето и да идеш, все е бяло, все ще те зърна.
Нагласи се за скок, наведе се, разпери крила, настръхна: „Кря!“ — И връхлетя, раззинал грозния си закривен клюн.
Лещарката се стресна. Ами сега? Де да бяга, де да се спасява?
Изведнаж тя скочи и се бухна в снега. В следния миг яките соколови нокти вместо в нейното крехко тяло се впиха в клона.
А от нея ни помен. Само долу, под брезата, върху загладената снежна повърхност личеше една дупка.
Хищникът се сети.
— Значи, тъй! — изкряка той. — Криеш се от мене! Ала аз съм хитрец, хубавице! Ще чакам! Ти все ще излезеш.
После се натъкми удобно на клона, вперил надолу алчния си поглед.
И какъвто беше упорит, стоя там, без да мръдне, чак до вечерта, когато ниското зимно слънце се търкулна зад снежните върхове.
Нощта настъпи бързо, притъмня, засвири горнякът.
Соколът потръпна от студ.
— Замръзнала е, глупачката! — помисли си той.
Плясна с крила и се запиля нанякъде, премалял от глад.
А в туй време на сто разкрача оттука лещарката спокойно се готвеше за сън. Оправи едното си крило, оправи другото, па се позасмя. И наистина, как да не се смее, като и днес надхитри оня зъл разбойник? Дордето той я дебнеше от клона, тя, каквато си беше пъргава, изрови цял тунел под снега, петнайсет-двайсет метра дълъг, и се измъкна надалече, хей там, отвъд заснежените смърчове. Сетне продължи да кълве пъпките.