Каменов се надигна:
— Ако обичаш, покажи ми пътя за село!
Христо скочи веднага, пое триножника му и тръгна с него.
Пътеката лъкатушеше сред висока ежова главица, която се люлееше и шумолеше при тяхното минаване. Из нея се белееха като сапунени мехури прецъфтели глухарчета, които при най-малкото докосване се пукваха и пръсваха из въздуха пухестите си семенца. Прецъфтяваха и лютичетата. По тънките стъбълца се поклащаха бодливите им плодчета, подобни на малки зелени боздуганчета, сред които тук-там все още светеха златните им цветове. В сенките под розовите шипки се криеха горски теменуги, синееха се нежни незабравки и великденчета, а над тях бе опънал като прозрачна завеса мрежата си тлъст паяк. По пътеката пълзеше едра космата гъсеница, окичена с наниз от ситни рубинени брадавички.
Старецът я прескочи и неочаквано поднови прекъснатия разговор:
— А ти как мислиш — безделник ли си?
Момчето се запъна:
— Аз… Не знам… Но важно ли е какво мисля аз? Нали другите ме смятат за безделник… Може ли да бъда друг?
— Значи, ти искаш да им докажеш, че са прави, така ли?
Повървяха още малко из гората мълчаливо. После старецът се спря. Приказваше му се — от сутринта беше мълчал.
— Защо правиш тези играчки? Каква полза имаш?
Лицето на момчето засия:
— Залисвам се. Няма да стоя все неподвижно. Дялкам си — празна работа.
— Наистина ли мислиш така?
— Ами че как? Никой свестен човек в село не дялка дърво.
Каменов се засмя:
— А има ли във вашето село някой свестен човек да ходи тъй натоварен като мене по баирите?
Христо го изгледа продължително и отвърна откровено:
— Право да си кажа — няма! — После запита: — Но вие какъв сте?
— Аз ли? Художник. Рисувам върхове, полянки, ниви, цветя.
Момчето зяпна от учудване:
— Художник! Ама истински ли?
Гората свърши. Между разкривените стволове на буките, над ниските трънки прозря полето, обляно в слънчеви лъчи. Показаха се червените покриви на селските къщи, сгушени под къдравата зеленина на овошките.
Пътят криволичеше сред избуялите ръжени ниви, от които вятърът отвяваше облачета цветен прашец. По окрайнината им се аленееха разкошни макове като изрязани от коприна, а под тях надничаха розовите муцунки на мъртвата коприва и ситните бели кръстчета на овчарската торбичка. Високо в небето пееше чучулига, предвещавайки хубав ден. Някъде из гъстия посев се провикваше пъдпъдък. Една сврака летеше пред двамата пътници, дочакваше ги на близкото дърво и когато наближеха, прелитваше на следващото.
Навлязоха в селото. Христо запита:
— Къде да ви заведа?
— В хотела — нали имате хотел? Или чакай… — Изведнаж му хрумна нещо. — По-добре у вас! Искам да видя и другите фигурки.
Малкият не разбра добре.
— У вас — не ме ли искаш? — повтори старецът.
— Искам ви. Заповядайте! — И го поведе по страничната уличка.
Бутна една врата и го покани.
Дворът беше чист и изметен. Точно насреща светеше на слънцето бяла варосана къщичка с позеленели от времето керемиди. Буйна асма засенчваше единствения прозорец, а под нея стоеше грубо скована пейка. Отпред, в малка градинка, цъфтяха огненочервени латинки.
От къщата излезе една слаба, преждевременно застаряла жена, забрадена с черна кърпа, погледна тревожно и запита:
— Какво има пак?
Каменов вдигна ръка:
— Не се безпокой! Нищо лошо не е направил. Аз го помолих да ме доведе у вас да си почина. Не съм тукашен.
Той седна на пейката и извади лулата.
В гнездото под стряхата цвърчеха гладните лястовичета, а родителите им сновяха възбудени из въздуха да им търсят храна.
Една черна квачка мърмореше нещо сърдито, ровеше земята с крака и коткаше отрасналите си пилета, които вече не я слушаха, а тичаха на своя глава по целия двор.
Каменов заговори:
— Хубаво момче имаш, да ти е живо! Слуша ли те, а?
Майката се озърна неспокойно: какво да му каже? Чужд човек е.
Оправи забрадката си и въздъхна:
— Ех, добро е — какво да правя? Ще търпя — моя рожба е.
Гостът посочи дървената фигурка.
Тя плесна с ръце:
— Пак ли? А бе, сине, няма ли за тебе работа, няма ли уроци?
Христо се запъна:
— Мамо… Не е ли хубаво?
Майката ахна:
— Виждаш ли теглото ми, другарю? Говори ми за хубост. Пък аз съм майка. Искам да видя детето си да стане човек. Знаеш ли какво съм изтеглила досега? Прилича на баща си. Страх ме е да не пропадне като него. И баща му все за хубост бълнуваше. Види най-простата буболечка и току викне: „Колко е красива! А тревичката до нея — гледай, гледай!“ Цял живот не захвана свястна работа. Каруци боядисваше, бъклици и хурки шареше. Стана за смях на хората. Ей така се пропи. Една зимна утрин го донесоха в къщи замръзнал.