Старият мъж се обърна към момчето:
— Я донеси и другите играчки да ги разгледаме!
Христо се запъти към другия край на двора и се вмъкна в една стара постройка. След малко излезе оттам облепен с паяжини и натоварен с цял куп дървени фигурки. Нареди ги грижливо на пейката, после се върна за останалите. Сложи и тях, па се дръпна настрана с гузен поглед.
Каменов започна да ги разглежда една по една. Някои бяха изрязани от смрадлика, други от липа, трети от круша. Имаше агнета, кози, кучета, патенца, котки, деца — едни легнали, други тичащи, трети играещи.
Тримата мълчаха. Майката стискаше сплетените си пръсти, като поглеждаше неуверено ту стария човек, ту сина си.
Каменов остави на пейката последната фигурка и се замисли. След това изведнаж реши:
— Слушай сега! Христо няма да пропадне. Да… Той е роден художник. Навярно и баща му нямаше да пропадне, ако беше намерил работа, каквато обича. Разгледай това теленце! Кажи де — не е ли като истинско? Виж колко живот има в него, застанало така учудено, с наведена главичка и с глупаво опулени очи! Не ти ли се струва, че ха-ха ще рипне назад да се спасява? Майко, успокой се! Знаеш ли, че ти не си познавала детето си? Златни ръце има то, чуваш ли — златни!
Тя слушаше невярваща, а той продължи:
— Аз съм преподавател в училището по рисуване. Познавам способните. Твоето дете ще дойде да учи при мене. Искаш ли, Христо?
Момчето отвърна, пресипнало от вълнение:
— Аз не знам… дали ще мога…
— Ще можеш! Но по-напред трябва да свършиш осми клас. Хайде да идем при сегашните ти учители! Аз ще им обясня всичко. След това ще говорим и с другарите ти. И те ще ти помогнат да научиш пропуснатото, да ги настигнеш.
Христо се намръщи:
— Не искам!
— Защо?
— Ще ми се смеят.
Каменов го изгледа сериозно:
— Виждам, в душата ти се е набрала много горчилка. Но не си съвсем прав. Кажи ми — показвал ли си им твоите работи?
— Срам ме е.
— От какво? От това, че можеш да правиш нещо, така ли? Повтарям — нямаш право да им се сърдиш. Ти страниш от тях, саможив си. Отговори ми — как могат да те оценят, като ти не желаеш да им покажеш какво можеш? Я ела! Ще видиш как ще ти се радват!
Внезапно майката се спусна напред и целуна ръката му. Каменов се дръпна:
— Чакай, ама чакай де — какво правиш?
Жената плачеше:
— Благодаря ти! Да знаеш какво направи за мене? Та аз досега нямах дете. Мислил ли си какво значи за една майка да се срамува за детето си. Някога се срамувах за мъжа си, досега се срамувах за детето си. Не смеех да се вестя пред хората…
Тя се задави от сълзи:
— А сега — сега вече аз имам син. И ти казваш, че той не е некадърник, че трябва да се гордея с него. Слушам, иска ми се да е така, но все не мога да повярвам. Значи, вече мога да изляза пред хората, мога да ги гледам право в очите, мога да казвам: „Моят син!“ Така ли?
Тя протегна смутено ръка и погали с треперещи пръсти косата му.
Христо преглътна. Стори му се, че още миг, и той ще се разплаче, но се сдържа. Знаеше добре, че мъж няма право да плаче, и то пред чужд човек. А той изведнаж се бе почувствувал голям, възмъжал.
Каменов ги прекъсна:
— Не се размеквайте! Имаме работа. Хайде, момко, тръгвай с мене!
Майката ги изпрати до пътната врата. Старият художник се обърна и й се усмихна. Тя стоеше пред вратника с ръце под престилката, загледана след тях с щастлив поглед.
Непоправимото
Този беше решителният мач — мачът на сезона. От седмици наред любителите на футбола го чакаха, защото от него зависеше кой ще бъде тазгодишният шампион.
А за Гошо Дузпата да не говорим! Сън не го хващаше нощем, място не си намираше денем. В клас, колкото и да се напрягаше, не можеше да проумее ни думичка от урока. Морулата, която бе нарисувал учителят им по биология, му приличаше досущ на футболна топка, която подскача по черната дъска. Всяка цифра по математика му напомняше резултат от мач.
Но когато дори Дочо му заговори за футбол, Гошо не изтрая. Дочо беше за присмех не на класа, а на цялото училище. Защото не можеше да отличи ъглов удар от аут. И гледай ти какво нахалство! Тъкмо тоя Дочо се изправи насреща му и запита: