Шиваров не продължи. Спря. Докуца до момчетата и ги прегърна в неудържим порив на благодарност, забравил всички магарии, които му бяха правили в клас.
— Не е точно това, което търся — рече той. — Въпреки това ще ги изпратя в академията. Да чуя какво ще кажат там. Повече знаят от мене, имат повече опит, имат апарати и лаборатории… Ще ги изпратя още днес…
После се сети:
— А други не намерихте ли.
Те се спогледнаха. Имаше още, ама от ония, естествените, неочуканите. Ако му ги донесяха, щеше да разкрие дяволията им. Затова излъгаха в хор:
— Няма. Само тия…
Той сви рамене:
— Нищо. И с тях бива. Пък като оздравея, и аз ще ида да видя. Те не са само по повърхността. Ще копнем тук-там…
„Мускетарите“ изхвърчаха от дома му доволни, предоволни. Палеолита беше „клъвнал“. Че как няма да клъвне. Нали той самият понякога разправяше на шега: „Всеки си има някаква слабост, някакво бутонче. Като механичните палячовци за деца. Навиеш ли го, и почва да подскача“… Това беше една малка наслада, невинно отмъщение за часовете, прекарани в трепетно очакване, че може да ги вдигне и да им пише двойките.
Бащата на Ваньо работеше в телеграфо-пощенската станция. От него разбраха, че учителят им още същата вечер изпратил едно пакетче до академията в София.
Какво ли щяха да му отговорят оттам.
Още на другия ден шегобийците започнаха дежурствата. Днес Румен, утре Ваньо, в други ден Чавдар, после Славчо — момчетата се редуваха да пресрещат раздавача, за да го питат има ли писмо за другаря Шиваров.
Отговорът не идваше. Дори „мускетарите“ изгубиха търпение. А как ли се чувствуваше горкият учител. Виждаха го как се натъкмява до прозореца цял час преди минаването на раздавача и как се вглежда в пътя. А щом го зърнеше, тозчас се упътваше да го пресрещне, отваряше вратата и питаше, подпрян на двата бастуна:
— Има ли?
— Няма — отвръщаше равнодушно раздавачът и отминаваше.
Тъй — седмица, две, три.
Старият учител видимо посърна. Вече не можеше да изчака раздавача, а още рано-рано, щом минеше влакът, пращаше някое момче до пощата да провери дали не е дошло очакваното писмо.
Румен почна да се колебае. Дали бяха пресолили с шегата, дали не бяха преминали мярката.
Един ден той подметна на останалите „мускетари“:
— А бе не е ли време да му признаем?
Ваньо скочи насреща му:
— Какво?
— Да си признаем — повтори Румен. — Доста го измъчихме. Стига му.
Чавдар посочи юмрук:
— Да не си повторил. Та нали всички ни ще изключат…
Румен замълча, но в сърцето му остана нещо, някакво чувство за нередност.
Опита да ги склони още веднаж — все същия успех.
— Портаджия — нагруби го Чавдар. — Натопи ни, а после ще ни портиш.
Още няколко дни Румен не можа да се успокои. Дето отидеше, все за учителя си мислеше, за очакващите очи, вторачени с такова тревожно нетърпение в пътя, към пощата.
На края реши. Без да се обажда на приятелите си, тръгна към дома му. Почука. Влезе. Завари го пред писмената му маса, заровен в дебелите си книги.
Шиваров то погледна със зачервените си очи.
Румен усети, че гърлото му се сковава. Изгуби глас. Устните му се размърдаха безсилно.
Учителят поклати глава:
— Не отговарят, Румене. Види се, остарял съм много. Види се, нищо не сме открили…
И Румен заговори. Гласът му, отначало на пресекулки, постепенно се оправи.
— Другарю Шиваров — рече той. — Ние… По̀ право аз…
Бе решил да не „натопява“ другарите си в кашата, която той бе забъркал.
— Аз ви измамих…
Шиваров свали очилата си и го изгледа учуден.
— Излъгах ви, другарю Шиваров… Камъчетата, които ви дадох… Те не са истински… Аз ги очуках…
Учителят не искаше да повярва. Задъха се:
— Как?
И седна, свлече се на стола си. Сви се, прегърби се, остаря още повече. Само устните му пошепнаха:
— Върви си!
Смазан от вината си, покрусен от отчаянието, което бе прочел в лицето на учителя си, Румен не усети как се измъкна на улицата и припна към къщи. Чак там, захлупил се по очи в леглото, се разрида.
След половин час в стаята влетя Чавдар:
— Ха да те видя сега. Палеолита те вика.
Румен изтри очите си. После тръгна. С подкосени колена, но твърд, решен да понесе достойно заслуженото наказание сам, без да замесва приятелите си, той се вмъкна в стаята на учителя.