— Запомних.
— Повтори го!
Той повторил думите й.
След това тя се сбогувала с него и навлязла в гората.
Като се върнал на село, момъкът се запретнал за работа. Наторил земята добре, изорал я дълбоко, посял семето рано, оплевил посева. Грижел се за него, както му заръчала старицата. През лятото го ожънал. Когато го овършал, той не можел да му се нарадва. Житото било едро и тежко — блестящо като чисто злато. Нали било вълшебно?
През есента пак го засял.
След няколко години вълшебното семе се намножило. Земята на бедняка почнала да ражда три пъти повече от земята на другите селяни.
Сбъднали се думите на магьосницата.
Момъкът забогатял, оженил се, родили му се хубави деца. Съселяните му почнали да го уважават. Идвали при него да питат как да работят нивите си и той им казвал всичко.
Един ден той решил да подири магьосницата. Намерил я в горската колибка и й казал:
— Аз съм ти много благодарен, дето ме направи човек. Затова ела да живееш при мене! Къщата ми е голяма — има място и за тебе.
Тя отговорила кротко:
— Не се грижи за мене, синко! Аз навикнах в гората. А ти се прибери у дома и бъди щастлив! Но преди да си идеш, искам да ти кажа още нещо. Послушай ме, както и преди! Не се възгордявай! Бъди все тъй трудолюбив! Тогава щастието няма да те напусне никога.
Разбрал, че бабичката наистина е доволна от скромния си живот в гората, селянинът й благодарил повторно и си тръгнал.
На прага тя добавила:
— Ще ти призная нещо. Аз не съм никаква магьосница, а само една обикновена стара жена — една нещастна стара жена. Загубих всичките си близки. Като те видях, помислих, че видях своя син. Обикнах те веднага. Разбрах, че си добър и трудолюбив. По това познах, че ще успееш. Поисках да ти вдъхна надежда и вяра. Радвам се, че сполучих. А пък семето, което ти дадох, не беше вълшебно. Носех го да си направя булгур. Не се учудвай! Ти сам, със своите сили постигна всичко. Запомни — когато се трудиш, всяко семе под твоите ръце ще стане вълшебно.
Доктор Чук-чук
Старият бук дори не разбра как го слетя това зло. Та нали по гърба му ден и нощ пълзяха безброй мушици, бръмбари и паяци. Затова и не видя кога онова изгърбено бръмбарче свари да снесе яйцата си под кората му. Отначало, като се излюпиха младите личинки, само го позасърбя мястото, ала когато те нараснаха и загризаха здраво снагата му, той не изтрая. Че то не беше болка като другите — извие вятър, отчекне клонка, заболи, па премине; или пропълзи гъсеница, гризне листенце, две, три, стане пеперуда и отлети. А това? Денем-нощем, без спиране, нейде вътре в тялото, десет, двадесет, тридесет червея гризят, стържат, човъркат. Ту един, ту друг — и дълбаят, дълбаят навътре.
Букът беше търпелив, всеки знае. Ала накрай и той не издържа. Застена:
— Скръъц! Помогнете! Скръъц!
Дядо Мраз тъкмо беше надникнал от облаците, хей там на север над планината. Хрумнало му бе да провери дали му е дошло времето. И случайно дочу жалните вопли.
Наведе се по-ниско и запита:
— Какво има, друже?
— Гризят! Ще ме уморят! Помощ!
— Червеите ли? — досети се старецът и поглади замислен брадата си. — Как ли да ти помогна? Да речем, че замразя всичко — дърво и камък да се спукат, на тях пак нищо няма да им стане. Страшно издържат, проклетниците. Ами да взема да ви приспя — и тебе, и тях. Ти да не усещаш, те да не гризят повече. Бива ли?
— Ох-ох! Какво да е, само да не боли повече! — изпъшка букът.
— Тогава приготви се за зимата! Свали листата си! Пък аз тръгвам да докарам снега. Сбогом, скоро ще се видим.
Щом чуха това, всички дървета се разбързаха, пожълтяха, зарониха листа. Гората повяхна, нашари се: жълто, мораво, червено, зелено. Че коя ли багра липсваше там?
Прелест! Огън и злато!
Само букът не забелязваше тази красота. Разтърсваше вейки и сипеше надолу сухи листа. По пет, по десет, по сто — да дойде по-скоро старикът, да го приспи, да не боли повече.
И една нощ Дядо Мраз долетя, възседнал най-черния си облак. Рипна пъргаво сред гората и наду бузи, огъна клоните, размята опадалата шума. Поутихна едва на разсъмване. Хвана черния облак, та го изтупа до дъно. Към земята заваля гъст сняг.
И виж, от студа червеите се укротиха, свиха се, заспаха. Заспа неусетно и букът. Заспа, засънува сладки сънища.
Минаха няколко дни. Уморен, дядо Мраз приседна да почине сред гората. Но нали беше стар, дорде седна, и заспа. Слънчо го издебна, разбута облаците и огря земята. Калпакът и шубата на заспалия старец взеха да се топят.