— Трябва бързо да занеса това на Сенч. Шуте, ако ти трябва нещо, преди да съм излязъл?
Той се усмихна горчиво. Вдигна ръка и започна да изброява на пръсти.
— Зрението ми. Силата ми. Малко кураж. — Спря. — Не, Фиц, нищо, което ти можеш да ми дадеш сега. Съжалявам, че реагирах така, че Аш е Спарк. Чувствам се странно засрамен. Може би защото, както ти спомена, съм играл тези две роли. Може би разбирам малко повече как си се почувствал първия път, когато научи за Амбър5. Надявам се да ми прости и да се върне. — Вдигна дървото и заопипва за ножа. Враната подскокна по-близо и кривна глава да види какво прави. По някакъв начин той я усети. Изпъна пръста си към нея и тя подскокна, за да я погалят по главата. — Времето ми тук щеше да е много по-самотно без Аш. И Пъстра. Много по-непоносимо. А тя е тази, която ми даде драконовата кръв, която направи толкова много за мен. Надявам се да не съм я прогонил.
— Сигурно бих могъл да се върна и да вечеряме заедно.
— Задълженията на принц Фицрицарин Пророка най-вероятно ще осуетят това. Но малко хубаво бренди късно вечерта би било добре дошло.
— Значи до късно вечерта.
Излязох и тръгнах към спалнята на Сенч. Когато стигнах, двама млади мъже тъкмо я напускаха. Спряха и ме изгледаха ококорени. Благоденствие и Почтен. Синовете на Предан. Бях ги държал, когато бяха бебета, а като малки момчета понякога бяха посещавали Върбов лес с баща си. Бях ги търкалял в есенните листа и бях гледал как гонят жаби в потока. А след това, когато започнаха да стават по-големи, времето им на Външните острови ги беше откъснало от моя свят.
Почтен сръга с лакът брат си и каза самодоволно:
— Казах ти, че е той.
Кралят претендент Благоденствие намери малко повече достойнство.
— Чичо — поздрави ме сериозно и протегна ръка.
Стиснахме китки, а Почтен завъртя очи.
— Май си спомням как те изплакна в коритото, когато падна в торта — подхвърли подигравателно.
Благоденствие се постара да запази достойнството си, когато излъгах предпазливо:
— Изобщо не помня това.
— Аз го помня — заяви Почтен. — Баба Търпение те сгълча, че цапаш водата на конете.
Това докара усмивка на устните ми. Бях забравил, че наричаха Търпение баба. Изведнъж ми се прииска онези дни да се върнат. Прииска ми се малкото ми момиче да си е у дома и да има онова детство. Не горящи трупове в нощта, не да бъде похитена от халкидски наемници. Потиснах всичко това и успях да попитам:
— Как е лорд Сенч?
— Баба ни помоли да го посетим и да държим ума му зает. Току-що ни каза, че умът му е достатъчно зает, и ни помоли да се разкараме. Мисля, че раната го притеснява повече, отколкото иска някой да разбере. Но правим каквото ни нареди и се разкарваме. Искаш ли да дойдеш с нас? Лорд Веселяк устройва в дома си игра на карти днес.
— Аз… Не, благодаря. Мисля да поема смяната си в поддържането на ума на лорд Сенч зает.
Карти. Изпитах смътно разочарование и щях да ги укоря, но после се зачудих с какво според мен можеха да си запълнят времето. Те постояха още малко така, загледани в мен, и изведнъж осъзнах, че нямаме да си кажем почти нищо. Бях се отдръпнал от живота им и вече едва ги познавах.
Почтен се овладя преди мен.
— Е. Със сигурност ще се видим на вечеря. Навярно тогава ще можем да поговорим повече.
— Може би — съгласих се, но се съмнявах. Не исках да им разправям дядовски приказки как са били нещата някога. Хората, които бях убил, изтезанията, на които ме бе подлагал дядо им Славен. Изведнъж се почувствах стар и припряно влязох в стаята на Сенч, за да си напомня, че той е много по-стар от мен.
— Фиц — каза той. — Много се забави.
Затворих вратата и попитах:
— Много ли е силна болката?
Извадих шишенцето от джоба си. Устата му беше присвита и побеляла и можех да надуша страданието в потта му.
— Зле е. — Дишаше с отворена уста.
— Аш отиде за лечител. Или по-скоро Спарк, трябваше да кажа.
Кратката усмивка се изкриви в гримаса.
— А. Е, по-добре, че вече знаеш. Донесе ли мака?
— Да. Но може би трябва да изчакаме лечителя?
Той поклати глава.
— Не. Имам нужда от мака, момче. Не мога да мисля. И не мога да ги задържа навън.
— Кого да задържиш навън? — Огледах се. Нямаше нищо, с което да смеся мака, за да го глътне по-лесно.
— Знаеш — прошепна той заговорнически. — Онези от камъните.
Това ме накара да замръзна. Две крачки и бях до леглото му. Опипах челото му. Горещо и сухо.