Трябваше да се справям по-добре с малката ми дъщеричка и щях да го направя. Но малко можех да сторя за това, докато не се върнех у дома. Трябваше да се задоволя с подаръците, докато не съм там.
Навих писмото и го вързах с канап от кълбото на Сенч. Намерих восъка му за печат, стопих малко на възела и притиснах пръстена си с печата на капката. Не връхлитащия елен за Фицрицарин Пророка, а само стъпката на язовеца, която бе на холдър Том Беджърлок. Изправих се и разкърших рамене. Трябваше да намеря куриер.
Осезанието ми настръхна. Ноздрите ми се разшириха, мъчеха се да уловят миризма. Не се задвижих, но погледът ми обходи стаята. Там. Зад един гоблен с хрътки, гонещи сърна, който прикриваше един от тайните входове към стаята, някой дишаше. Съсредоточих се в тялото си. Собственият ми дъх беше безшумен. Не посегнах за оръжие, но наместих тежестта си така, че да мога да стоя, да се задвижа, да скоча или да залегна на пода за миг. Изчаках.
— Не ме нападайте, сър, моля ви.
Момчешки глас. В думите се долавяха провлечените гласни на селско момче.
— Влез. — Нищо не обещах.
Той се поколеба. После, много бавно, избута гоблена на една страна и пристъпи в смътната светлина на стаята. Показа ми ръцете си, дясната празна, лявата стискаше свитък.
— Писмо за вас, сър. Само това.
Прецених го внимателно. Съвсем млад, дори малък, някъде на дванайсет. Тялото му все още не беше възмъжало. Кокалест, с тесни рамене. Никога нямаше да стане едър. Носеше синьото на паж на Бъкип. Косата му беше кафява и къдрава като на пудел, очите му — също кафяви. И беше предпазлив. Беше усетил опасността и се беше представил, което го издигна в очите ми.
— Писмо от кого? — попитах го.
Той облиза устни.
— От един, който знаеше да го прати до вас тук. Човек, който ме научи как да дойда тук.
— Откъде знаеш, че е за мен?
— Той каза, че ще сте тук.
— Но всеки можеше да е тук.
Той поклати глава, но не започна да спори с мен.
— Отдавна счупен нос и засъхнала кръв на ризата ви.
— Дай ми го тогава.
Приближи се като лисица, канеща се да отмъкне умрял заек от примка; стъпваше леко и не откъсваше очи от мен. Когато стигна до масата, постави свитъка на ръба и се отдръпна.
— Това ли е всичко? — попитах.
Той огледа стаята, дървата за камината и храната.
— И каквото пожелаете да ви донеса, сър.
— А ти си…?
Ново колебание.
— Аш1, сър. — Зачака, без да откъсва очи от мен.
— Нищо друго не ми трябва, Аш. Можеш да си вървиш.
— Да, сър — отвърна той.
Отстъпи назад, без да се обръща и без да откъсва очи от мен. Една бавна стъпка след друга, оттегляше се, докато ръцете му не докоснаха гоблена. После се шмугна бързо зад него. Изчаках, но не чух шумоленето на стъпките му по стъпалата.
След малко се изправих безшумно и се прокраднах към гоблена. Но когато го дръпнах, видях само празен въздух. Беше се махнал все едно изобщо не е бил тук. Кимнах. На третия опит Сенч, изглежда, си беше намерил достоен чирак. Зачудих се доколко той го обучава или лейди Розмарин учи момчето, и къде са го намерили… но след това го изключих твърдо от мислите си. Не беше моя работа. И ако бях разумен, щях да задавам колкото се може по-малко въпроси и да остана колкото се може по-малко замесен в настоящото състояние на убийци и политики в Бъкип. Животът ми вече бе достатъчно усложнен.
Бях огладнял, но реших да изчакам още малко, за да видя дали Шутът ще се събуди и ще се нахрани с мен. Върнах се на работната маса и дръпнах свитъка на Сенч. Още от първите два реда усетих как мрежите на бъкипската интрига отново се стягат около мен. „След като си тук, без много за правене, освен да чакаш здравето му да се подобри, може би ще пожелаеш да бъдеш полезен? Осигурено е облекло и е насадено очакването, че дворът ще бъде посетен от лорд Фелдшпат от Спайъртоп, малко, но добре уредено имение в далечния северозападен ъгъл на Бък. Лорд Фелдшпат е твърд като камъка, чието име носи, обича да пие и има слух, че една медна мина в имението му наскоро е започнала да извлича много доброкачествена руда. Затова е дошъл в Бъкип, за да участва като страна в настоящите търговски преговори.“
Имаше още. Изобщо не се обръщаха към мен по име, почеркът видимо не беше на Сенч, но, о, играта явно бе негова. Приключих с четенето на свитъка и отидох да огледам чуждоземното облекло, оставено за мен. Все още имах малко време, преди да ме очакват да се присъединя към тях за вечеря и разговори в Голямата зала. Знаех ролята си. Говори малко, слушай много и докладвай на Сенч всички подробности около това кой се е опитал да ти направи предложение и колко щедро е предложението. Не можех да си представя каква е по-голямата игра. Знаех, че Сенч вече е решил колко трябва да знам и ми е подал точно толкова. Заплиташе мрежите си както винаги.