— И вие ще повярвате на думата ми?
— Не, разбира се. Приготвила съм юридически издържан документ.
Гленда Перес бърка в чашата си и вади някакви листове. Показва ми ги. В общи линии, това е споразумение за отказ от разгласяване на сведения. В него се подчертава, че аз нямам право да се занимавам повече с връзката Маноло Сантяго — Джил Перес и се отказвам от преследване на неговите родители.
— Известно ви е, че това нещо няма правна сила.
Тя свива рамене.
— Нищо по-добро не можах да измисля.
— Няма да говоря с никого по въпроса — казвам аз, — освен ако не стане крайно наложително. Нямам никакъв интерес от преследване на вашето семейство. Ще престана да твърдя пред Йорк или когото и да било другиго, че Маноло Сантяго е вашият брат. Ще обещая да направя всичко, което е във възможностите ми. Но ние и двамата знаем, че повече от това не мога да сторя.
Гленда Перес се колебае. След това събира хартиите, натъпква ги в джоба си и се отправя към вратата. Слага ръка върху бравата и се обръща към мен.
— Нали си говорим в рамките на чистата хипотеза?
— Да.
— Ако брат ми е излязъл жив от онази гора, той не го е сторил сам.
Цялото ми тяло изтръпва. Не мога да помръдна. Не мога да проговоря. Опитвам се да кажа нещо, но от устата ми не излиза и звук. Срещам погледа на Гленда Перес. Тя отвръща на погледа ми. Кимва и аз виждам в очите й влага. Тя се обръща и натиска бравата.
— Не си правете шеги с мен, Гленда.
— Не си правя шеги, Пол. Знам само това: моят брат остава жив след онази нощ. Също като сестра Ви.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато Лорън Мюз пристига в района на стария лагер, денят отстъпва правата си на сянката.
Голяма табела съобщава: Жилищен комплекс „Лейк Шармен“. Теренът е огромен — тя знае това, — проснат по двата бряга на река Делауер, която разделя Ню Джърси от Пенсилвания. Езерото и жилищните сгради са откъм Пенсилвания. По-голямата част от гората е в Ню Джърси.
Мюз мрази горите. Обича спорта, но ненавижда така наречените природни красоти. Тя мрази насекоми и риболов, газене из реките и ходенето пеша из пресечена местност, издирването на археологически находки и мръсотията, ловните трикове и примамки, отстрелването на трофеи, съборите на открито и всичко онова, което тя привежда под общия знаменател „селяндурщина“.
Тя спира пред будката на охраната. Показва служебната си карта и очаква бариерата да отскочи нагоре. Това не става. Охранителят, един от онези подпухнали типове с осанка на тежкоатлети, прибира картата вътре и хваща телефона.
— Ей, бързам — сопва се тя.
— Не си преваряй опашката.
— Да не си преварям… — Мюз кипи от гняв.
Пред себе си вижда мигащи светлини. Полицейски коли, казва си тя. Много. Сигурно са събрали всички ченгета от петдесет километра околовръст.
Дебелакът оставя слушалката. Седи си в будката. Не идва при колата й.
— Ей, вие — подвиква Мюз.
Той мълчи.
— Ей, приятел, на вас говоря.
Той се извръща бавно към нея. Дяволите да ме вземат, казва си Мюз. Мъжагата се оказва младеж. Това е вече проблем. Ако имаш насреща си по-възрастен охранител, той е обикновено някой добронамерен чичко, който е вече пенсиониран от полицията и всичко му е дошло до гуша. Ако е жена? Най-често това са млади майки, решили да припечелят нещо допълнително. Но мъж в разцвета на силите си? В седем от десет случая той ще се окаже от най-опасните — дървена глава върху мускулна маса, чийто едничък блян е да стане полицай. Поради някаква причина това не се е получило. Мюз не иска да подценява собствената си професия, но когато един мъж жадува да бъде полицай, а не може, най-често за това има причина и е по-добре човек да стои настрана от него.
А какъв по-добър начин да си го върнеш тъпкано заради собствената си безполезност от това да накараш един главен следовател — жена главен следовател — да чака?
— Извинете — опитва пак Люси с една октава по-високо.
— Не можете да влезете сега — казва оня.
— Защо да не мога?
— Трябва да чакате.
— За какво да чакам?
— Да дойде шерифът Лоуъл.
— Шерифът Лобо8 ли?
— Лоуъл. Каза да не пускам никого, без той да разпореди.
Грамадата си повдига панталона.
— Аз съм главният следовател на област Есекс — заявява Мюз.
Онзи се хили.
— Това тук да ви прилича на област Есекс?
— Аз изпратих онези вътре. Трябва да отида при тях.
— Не си преваряй опашката.
— Добре казано. — Кое?
— Това за опашката. Каза го вече два пъти. Много е смешно. Ама много. Мога ли да го използвам някой път, когато — нали разбираш, — когато дяволски ми се прииска да туря някого на място? Ще кажа, че съм го научила от тебе.