— Това е то — казва Люси на глас и дръпва поредна глътка от водката с тоник. Също като при тези сърцераздирателни песни, дето ги върти непрекъснато. Чувство. Потоп от емоции. Възвишени или не, няма значение. Но вече не е така. Какво пее Елтън Джон за водката с тоник? Беше нещо като пийни една-две и се изправи отново на крака.
При Люси това не помага, но трябва ли да се предава точно в този момент? Вътрешно гласче се обажда: спри да пиеш.
Но много по-мощен — и също вътрешен глас — му заповядва мигом да се разкара.
Люси вдига високо свита в юмрук ръка. А така, мой човек!
Тя се разсмива и звукът от този самотен смях в смълчаното помещение я плаши. По списъка „Нежни“ идва ред на Роб Томас, който я пита дали би могъл да я прегърне, когато й стане тъжно, дали може да я поеме в обятията си, когато и двамата рухнат. Тя кимва утвърдително. Може. Роб й напомня, че й е студено, че е уплашена и съсипана, че иска да слуша тази песен в компанията на Пол, по дяволите.
Пол.
Той сигурно би искал да научи за тези дневници.
Вече двайсет години, откакто се разделиха, но преди шест Люси попадна на него в Интернет. Без да иска. Даваше си сметка, че е най-добре тази страница от живота й да остане затворена завинаги. Но се напи — чудо голямо — и както някои пияни започват да набират телефонни номера, Люси пусна Пол в търсачката.
Наученото бе едновременно отрезвяващо и напълно лишено от елемент на изненада. Пол е женен. Работи като адвокат. Има дъщеричка. Люси успя дори да открие снимка на прелестната му съпруга от богаташки род, заета в някаква благотворителна организация. Джейн — така се казваше съпругата на Пол — бе висока, стройна и носеше перли. Много й отиваха. Родена да ги носи.
Поредна яка глътка.
Нещата може да са променени след шест години, но тогава Пол живееше в Риджуд, Ню Джърси, едва на трийсетина километра от сегашното й местожителство. Тя поглежда към компютъра. Пол трябва да узнае, нали?
Няма да е особено трудно да използва отново търсачката. Колкото да научи телефонния му номер — домашен или по-добре служебен. Може да се свърже с него. Да го предупреди. Просто така. Без конкретен план, без задни мисли, просто така.
Тя оставя водката. Зад прозореца завалява. Компютърът й е включен. Защитната картина на екрана й е стандартна. От Хутсюте. Никакви семейни снимки, детски портрети или типичните за стари моми кучешки муцуни. Само стандартните графики на програмата шарят нагоре-надолу, сякаш мониторът й се плези.
Повече от сърцераздирателна картинка.
Извиква нужната страница и тъкмо се готви да въведе името, когато на вратата се чука. Люси спира и чака.
Отново се почуква. Тя поглежда малкия часовник в десния долен ъгъл на екрана.
0:17.
Прекалено късно за гости.
— Кой е?
Мълчание.
— Кой…
— Силвия Потър.
Гласът е задавен от сълзи. Люси става и се препъва към кухнята. Излива остатъка от водката в мивката и прибира шишето на мястото му в шкафа. Водката не мирише, поне не силно, така че в това отношение няма грижа. Хвърля око към огледалото. Оттам я гледа образ невъзможен, но надали може да стори нещо по въпроса.
— Идвам.
Отваря вратата и Силвия се сурва вътре, сякаш я е натискала с цялата тежест на тялото си. Момичето е прогизнало. Климатичната инсталация работи на максимум. Люси понечва да каже нещо в смисъл, че сама си търси белята, но това би прозвучало прекалено майчински. Тя затваря вратата.
Силвия проговаря:
— Съжалявам, задето се изтърсвам толкова късно.
— Не се притеснявай, не съм лягала.
Застава насред стаята.
— Съжалявам за станалото.
— Няма нищо.
— Не, просто… — Силвия се оглежда. Обгръща тяло с ръце.
— Искаш ли да ти дам хавлия или нещо друго?
— Не.
— Нещо за пиене?
— Не.
Люси й прави знак да седне. Силвия се свлича върху дивана от ИКЕА6. Люси ненавижда този магазин с идиотските му, лишени от думи упътвания, чертани сякаш от инженери в НАСА. Сяда до гостенката и чака.
— Как разбрахте, че аз съм писала онова нещо? — пита Силвия.
— Това не е важно.
— Аз го изпратих анонимно.
— Знам.
— А вие казахте, че ще бъде поверително.
— И това знам. Съжалявам.
Силвия бърше нос и поглежда встрани. От косите й още капе вода.
— Аз ви излъгах — казва тя.
— За какво?
— За написаното от мен. Когато дойдох в кабинета ви онзи ден. Помните ли?
— Да.
— Сещате ли се какво ви казах тогава?
Люси се замисля за миг.
— Че се отнася до първия ти път.
Силвия се усмихва безизразно.
6
Верига от магазини за евтини мебели, които обикновено се изпращат по домовете на части, а купувачът ги сглобява сам. — Б.пр.