През 1917 година Стюре стана на двайсет и една и бе един от първите мобилизирани в цялата област. Прие го със смесени чувства. Не му се щеше да оставя стопанството в ръцете на застаряващите си родители. По онова време те бяха на шейсет. Нито пък му се щеше да го убият.
Но му харесваше възможността да пътува, да види нещичко от останалия свят и сам да прецени същността на тази кланица в Европа. До момента, в който Стюре се качи на влака, дето трябваше да го откара до тренировъчния лагер във Форд Бенинг, щата Джорджия, той все още не беше ходил по-далеч от Ошкош, все още не беше целувал момиче, дори не бе държал момичешка ръка.
Потънали в сълзи, родителите му го разцелуваха за довиждане и го увериха, че добре ще стопанисват фермата, докато го няма. Те хем се страхуваха за него, хем се гордееха. Мобилизацията беше част от представата за истински американец, който отива да се сражава за родината си.
Трета част
От училище излизаме също като че ли ни пускат от някакъв затвор. В редица по двама — момчетата в една колона, момичетата — в друга. Малките първолаци най-отпред, подир тях всички останали до осмокласниците, които са най-големите в нашето училище. С чантите на гръб, от нас се иска да маршируваме в крак, също като на парад. Който е ходил в католическо училище, все едно че е бил в казармата, остава само да го научат с пушка да борави.
Канибал ми е в главата по цял ден, дори и в часовете по вероучение. Посегна ли към него, той все иска да хапе, но ми се струва, че не го прави, за да ми причини болка, защото само държи пръста ми между зъбите си, без да го стиска. Освен това прави и един друг номер: улавя се здраво с лапите си за дланта ми, вдига се на мускули и извива миниатюрното си телце около ръката ми. Понякога забравя да си прибере ноктите и затова целите ми ръце са изподраскани. Гледам мама дали ще види. Още не ме е смъмрила за това.
В нашето училище имаме един такива, дето им викаме спасители — обикновено това са четиримата най-добри по успех от всяка паралелка от четвърти до осми клас. Носят бял колан, бяла лента през рамото и значка. Тези спасители трябва да ни помагат да пресичаме улиците, за да не ни премажат автомобилите, които минават покрай училището. Всъщност покрай нашето училище коли почти не минават, затова и тази работа не е много трудна. Веднъж за малко и аз да стана спасител, но бележката по вероучение пак ме провали.
Щом излезем извън зоната на спасителите, хукваме като подивели животни по Луис Авеню и после надолу към Лонг Лейн. Към къщи има един много по-пряк път, отколкото да заобикаляме по Луис Авеню, но нашите са ни забранили да минаваме по него.
На Лонг Лейн, там, където тя пресича Луис Авеню, вечно кисне старият Стрингъл и обикновено той ни превежда от другата страна на улицата. По Лонг Лейн минават доста коли, абе има си движение, но не е кой знае какво. Лично аз много често си я пресичам и досега нито веднъж не са ме премазвали.
Мистър Стрингъл е толкова стар, че почти нищо не вижда и много често, най-вече следобед, е толкова пиян, че едва се държи на краката си. Излиза насред платното, изпречва се пред колите, без да му мигне окото, хили се, плези се и ни маха да преминаваме. Той е огромен, тлъст, с дебели пръсти на ръцете и на краката. Ако питате мен, от обяд до когато ни пускат от училището, той кисне в кръчмата, дето е нагоре по улицата.
Като пресека Лонг Лейн, аз трябва да стоя и да чакам Лоръл. Обикновено тя винаги идва след мен, въпреки че от училище излиза по-рано; ситните винаги изостават, защото ние ги откъсваме с един страшен спринт надолу по Луис Авеню. То дори да се чудиш как не изпотъпкваме първокласниците и второкласниците в тази бяганица по стръмното.
Веднъж, докато тичаше с нас, Джон Уилямсън стъпи накриво на бордюра, падна и си счупи ключицата. Аз пък до тогава въобще не знаех, че имало специална „кост за яката“17, но това обяснява защо чистите яки на големите бизнесмени и на филмовите красавци стоят така хубаво изправени. Моята яка пък е винаги измачкана, с нотни мръсни петна, а освен това непрекъснато се върти около врата ми. Може би пък аз съм се родил без ключица. Сигурно е така.