По-късно пък откривам, че при душа, точно над клозета, дървенията е изгнила от влагата. Сигурно в Уайлдуд има стотици такива къщи, в които за нас с татко ще се отвори работа. За какво му е притрябвал този проклет „Джей Ай“, като можем сами да си бъдем господари. Ще се върнем само колкото да си приберем инструментите и ще останем тук да живеем. Ония убийци от компанията никога няма да ни открият в Уайлдуд.
Всичко е разопаковано и ние обядваме. Ядем ябълки и круши, докато чакаме мама да ни приготви каша от царевично брашно на малкото котлонче в единствената тенджерка, която носим. Татко често-често проверява контакта и жиците. Страх го е да не се прегреят, но всичко като че ли е наред. След като се уверява, че няма опасност да стане късо, отива до електрическото табло в коридора до общата баня, развинтва един от бушоните, който носи номера на нашата стая, и пъхва монета от един цент в дъното на отпора, след което отново го завинтва.
— По принцип това не е сигурна работа, Дики, но така бушонът няма да изгори, а жиците са достатъчно дебели, за да издържат натоварването. Ще трябва тук да готвим, защото ресторантите не са по нашия джоб, нали разбираш?
Разбирам. Нали никога не съм ходил на ресторант; нито пък Лоръл е ходила. Като гледаме филми, там има ресторанти, пълни с хора, и аз се опитвам да си представя нещата. По всичко личи, че ястията ги готви някой друг, който въобще не се вижда, след това едни много официални мъже ги поднасят, а чиниите, тях май че никой никога не ги мие.
Кашата е чудесна; мама е донесла и чинии, и масло, и сол за нея. За десерт пак си вземаме от плодовете. Каквото остава, връщаме го в книжните пликове и ги мушваме дълбоко под кревата. Канибал веднага влиза отдолу да провери какво има там, може би си въобразява, че е някакво чудовище, с което да премери сили, но аз пъхвам ръката си и я издърпвам за лапата.
Хич не е лесна работа да уловиш котка без опашка. И досега, щом река да я отдръпна от обекта на вечното й котешко любопитство, тя все гледа да ме ухапе по ръката.
След обяда татко излиза от стаята, преметнал банските си гащета през рамо.
— Отивам до банята да си сложа банския. Не се знае колко слънчеви дни ще случим, затова вие се преоблечете тук и като се върна, всички да са готови за дружен скок в големите вълни на стария океан.
Както си разтребва масата, мама изведнъж се спира и слага ръце на кръста.
— Къде си се разбързал, Дик? Защо не се отпуснеш за малко? Първо отдъхни и тогава.
— Точно това и ще направя, гълъбче, ще се отпусна в онзи кадифен лазурен океан. Който ще идва с мене, да заповяда след минутка.
И излезе от стаята. Аз вече измъквам ризата през главата си и грабвам банския. Обръщам се гърбом към мама и Лоръл и светкавично го нахлузвам. Изглежда, съм се издължил от лятото насам, защото презрамките ми са страшно опънати и ме стягат.
Като се обръщам, виждам, че мама и Лоръл също са почти готови. Мама е облякла банския си, но казва, че няма да се мокри. Не знам защо, но тя се бои от водата, независимо дали тази вода е океан, езеро или пък басейнът „Мортън“.
— Сгъни си дрехите, Дики. Щом ще живеем в една стая, трябва да се научиш да поддържаш ред, а не да подмяташ дрехите си, където ти падне.
Лоръл вече сгъва дрехите си и сама ги слага в определеното й чекмедже. Тя си бе такава дори вкъщи. Сигурно е неприятно за родителите, когато имат момче; аз никога не се и сещам да си прибирам дрехите, а и да се сетя, забравям, още преди да се захвана.
Настанявам Канибал в сандъчето й. На нея като че ли й харесва там; много често, като й се доспи, сама си влиза. Ако питате мен, тя и капака би си затворила сама, стига да можеше, защото така се чувства по̀ на сигурно.
— Мамо, може ли да взема и Канибал?
— Какво? С котка на плажа? Ами, знам ли, по-добре питай баща си.
И тъкмо в този миг татко влиза в стаята. Преметнал е дрехите си през едната ръка и хавлията през другата. Мокър е и от косата му капе вода, като че ли вече се е изкъпал в океана, но аз знам, че това е от душа. Сложил е банския си с голямото „К“, което мама е пришила на всичките ни бански костюми. Ние всички имаме черни костюми с голямо бяло „К“. Мама казва, че това е, за да може да ни открива по претъпканите плажове или басейни, но аз си мисля, че това има повече общо с нейната представа за задружно семейство. То съвпада и с моята представа за задружно семейство. Знам, че ми е много приятно да се нося с това огромно пришито на банския ми „К“. Така семейството ми прилича на университетски футболен отбор.
Татко не влиза в стаята, а само поставя дрехите си върху стола до вратата. Отвръща ми, че ако толкова държа, мога да взема Канибал с мен. Ключовете са у мама и тя заключва след нас. Ето, сега ще се спуснем по малката уличка и наистина ще видим океана. Толкова отдавна не съм го виждал, че почти не си го спомням вече. Помня само, че е голям. Лоръл пък казва, че въобще не си го спомня.