— О, не. Нямам шанс аз с твоя шампион. Аз съм по колите, с големите си юмруци и от картонена кутия не мога да се измъкна.
Менажерът килва глава на една страна като птица и се вглежда в Кеп.
— Ей, ти ли си онзи, дето днес спечели състезанието, а? Онзи, за когото хората разправят, че държал някъде голям лъв, а? Ти ли си?
— Аз съм.
— Знаеш ли, откакто ми казаха за този лъв, от главата си не мога да го избия. Ако му се изрежат ноктите, може тук да се бори на ринга с моето момче, както правят с кенгурата. За такова зрелище всеки ще се изръси: боксьор се бие с лъв — това е голяма работа. Той не хапе, нали?
Кеп се усмихва и поглежда към Сали. Очите й са ококорени, слуша, наблюдава. Няма много опит с циркаджии, не познава налудничавите им хрумвания, фантазии и невероятни предложения. Кеп се усмихва на менажера.
— Да де, ама той не се продава. И освен това, дори с прибрани нокти, един замах му стига на твоя човек, за да излети от ринга, а може и врата да си счупи. С един удар на лапата си възрастен лъв може да счупи гръбнака на едър тежкотоварен кон или бивол; ти въобще и не подозираш каква сила на удара притежават. Джим Торп24 е като мимоза пред него.
— Аз само така, питам. А на теб за к’во ти е притрябвал лъв? Ще го учиш да шофира ли, що ли? Само храната му сигурно ти струва цяло състояние.
— Той ми е приятел, нещо като домашно животно. Купих го в един бар в Сан Диего още като съвсем малко лъвче. Всъщност и аз не знам какво ще правя с него в крайна сметка. Може би един ден ще го дам в някоя зоологическа градина. Въобще не ми се мисли за това.
Разменят си още една-две приказки и после Кеп тръгва към съседното съоръжение, което отдавна привлича вниманието му. Номерът се нарича „Стената на смъртта“. Издигнали са огромна дървена бъчва или кладенец с височина от около осем метра, с почти отвесни стени. Тези дървени стени са скрепени една за друга с широки метални скоби, здраво затегнати от външната страна. Има стъпала, които извеждат на върха, откъдето хората могат да наблюдават представлението долу на дъното на кладенеца.
Освен това отвън, пред самата „Стена на смъртта“, се издига платформа, откъдето изпълнителите привличат публиката с разни номера.
На тази платформа има вградени ролки. Изпълнителите яхат мотоциклетите си върху тези ролки.
Кеп вече е идвал и знае всичките им номера. Ужасно шумно е. За всеобщо удивление и двамата карат изправени върху седалките. А веднъж единият дори се вдига на ръце върху кормилото на мотоциклета. Кеп се зачуди какво ли толкова правят вътре, щом отвън, на платформата, изпълненията им са толкова опасни. Вътре сигурно е цялото като онези бързи завои по стръмен наклон, дето ги има на пистата в Демони. Там, ако не си в колата, въобще не можеш да стоиш прав на пистата, толкова е стръмна.
На предната платформа има двама души. Изкарали са по един мотоциклет „Индианец“, разглобили са го и нещо човъркат. Механикът у Кеп, пък и шофьорът, притихват омагьосани. Момчетата като че ли се опитват да регулират момента на запалването. Той се спира и наблюдава; единият от двамата вдига очи към него, усмихва се и още несвел поглед, го вдига отново. Обръща се към другия, който също майстори нещо по своята машина.
— Хей, Джими, виж това е оня с форда, дето спечели днес.
И двамата се извръщат към Кеп.
— Видя ли, приятел, тия селяндури въобще не знаят кого имат насреща си. И нищо не разбират от мотори, иначе нямаше да си трошат бракмите срещу форсираното ти двигателче. Ти си Кеп Мудиг, нали? Страхотен си! Днес на пистата не те познах. Винаги си бил моят голям герой, истински пилот! Личи си, момче от гаражите, техничарче, а не някой разглезен плейбой.
— Брей, да му се не надяваш, а аз си мислех, че си отиде на пистата в Атлантик Сити или въобще, че нещо стана там в оная катастрофа.
— Е, не съм си отишъл, но здравата се халосах и това ме довърши като състезател. Няма ме вече по големите писти; сигурно затова си решил, че съм умрял. Всъщност след това се състезавах още един-два пъти, но загубих.
Двамата младежи са се изправили. Стоят и го гледат, като че ли е духът на Валентино или Карузо, или дори на Франк Локхарт. И двамата са млади, силни, енергични, с омазнени ризи и ръце, с черни нокти, както са всички, дето цял ден се ровят из двигатели и машини.
И като ги гледа, Кеп се чувствува остарял. И двамата са под трийсет, но единият е много, много под трийсет, а може би и под двайсет. И този, по-младият, яхва мотоциклета, който е поправял допреди малко, пак „Индианец“, ритва стойката, на която е подпрян, и го избутва върху ролките.
24
Джеймс (Джим) Торп (1888–1953) — американски атлет. На олимпиадата през 1912 година е трябвало да се откаже от златните си медали в пентатлона и декатлона заради по-раншната си кариера на професионален бейзболист. Б.пр.