Подухва обичайният сутрешен бриз. Водата е бистра и студена, но не чак толкова студена, че да не става за къпане, някъде към осемнайсет градуса. По плажа вече се мяркат подранили летовници, едни са се проснали на пясъка, друга се разхождат край водата. Денят обещава да е хубав; тази година късният сезон се оказа необикновено слънчев; по всичко личи, че и днес времето ще бъде августовски топло. Кеп се моли само за едно: времето да се задържи така до края на седмицата. Ако изкара така още седмица, със сигурност ще успеят да свалят стената и да потеглят за Флорида и тогава може би всичко ще се оправи. Вероятно ще трябва да поговори със Сали, да си изяснят отношенията още веднъж и да види какво тя ще иска да прави оттук нататък.
Кеп отново мята торбата на рамо и тръгна на север покрай пристана Хънт към увеселителния парк. В главата си прехвърля все същите стари проблеми. Колкото и да ги премисля, никакво решение не му идва наум и той просто не знае какво да предприеме.
Кеп върви по дъсчената пешеходна алея край морето, а когато стига до „Стената на смъртта“, слънцето вече се е вдигнало високо в небето и въздухът се е затоплил. С чувала на гръб той куца още по-силно и едва си поема дъх. Премества го от едното на другото рамо. Тук-таме се виждат хора, излезли да се поразходят в прекрасната утрин, но Кеп не ги и поглежда; потънал е в собствените си проблеми и си приказва на глас — навик, който има от дете, още когато работеше във фермата на родителите си и сам си разговаряше с животните.
Като че ли кравите най обичаха да слушат гласа му.
„Преди да вляза в кладенеца, ще нахраня Тъфи и така ще дам възможност на Сали и Джими да се разсънят и пооправят. Ужасно срамно е, че и тримата трябва да се тъпчем в тая черна миризлива дупка, но как иначе да поспестим пари сега, когато печелим толкова малко. Ако се настаним на квартира или, въобще в нещо по-прилично, никога няма да свържем двата края.“
Кеп се появява и Тъфи веднага се изправя на крака. Крачи напред-назад, търка си муцуната в железните пръчки на клетката и го поздравява с тихо ръмжене. Изревава на няколко пъти, когато Кеп поставя тежката торба в краката си пред клетката. Кеп протяга ръка през железните прегради и погалва носа на Тъфи, пъха си ръката по-навътре и го почесва зад ушите.
— Гладен ли си, а, приятел? Е, не ти нося много, но не е без хич. Съжалявам, че е сготвена и предъвкана храна, но тази сутрин не можах да намеря нищо друго. Може би утре ще ми паднат я воденички, я тлъсти кокали.
Той бръква в чувала и започва да вади парчета месо. Първите мръвки слага направо в устата на Тъфи, който нетърпеливо ги поема през пръчките на клетка.
— Тъф, опитай се да ядеш по-бавно, така ще си удължиш удоволствието.
Кеп храни лъва парче по парче, като всеки път изчаква Тъфи хубаво да сдъвче и преглътне. От време на време Тъфи изпуска по някоя мръвчица върху пода на клетката, но къде с нокти, къде с език успява да си я прилапа обратно. Докато го храни, Кеп си тананика: „Сигурно от малка все си тъй красива.“ Но ето че чувалът е вече празен. Щом вижда, че Кеп си отива, Тъфи отново започва да крачи напред-назад. Ръмжи, реве. Точно в този миг Сали излиза от вратата, изрязана в самата „Стена на смъртта.“
Протяга се, на лицето й са изписани премала и блаженство. Кеп се опитва да не мисли за това. В края на краищата това е само физическо влечение, само плътска страст; трудно му е да си представи, че такова прекрасно същество като Сали може да храни дълбоки истински чувства към негодник като Джими.
— Кеп, успя ли да намериш нещо за Тъфи?
— Да, отново атакувах боклука на Броф. Взех и малко карантии и кокали от касапина на „Атлантик“ само срещу пет цента фунта25. Даде ми дробчета, нали знаеш, че Тъфи умира за тях, пък и по кокалите е останало доста месо, така че той ще има дълго да ги облизва. Къде е Джими?
— Вътре е. Човърка си нещо. Кеп, да ти кажа право, и тази нощ не спах. Тъфи непрекъснато се разхожда, кашля, ръмжи и току ревне с все сила. Ревът му е ужасно тъжен и не стига това, ами и цялата морска алея се тресе от него.
— Зная, Сал, но той умира от глад и при това недоумява защо.
— Кажи, Кеп, какво възнамеряваш да правиш с него? Снощи цяла нощ не съм мигнала, стоя, слушам го и се чудя как ще се измъкнем от това положение; парите ни едва стигат да преживяваме.
— Не се безпокой. Ще се измъкнем. Вече почти сме събрали колкото ни трябват. В събота или най-късно в неделя тръгваме за Орландо. Там е по-топло и може би хората ще имат повече нари.