ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Ако Елизабет, когато мистър Дарси й подаде писмото, не бе очаквала то да е подновяване на предложението му, в такъв случай изобщо нямаше представа за какво би могло да се отнася. А като разбра съдържанието, можем да си представим с какво нетърпение се зачете и какви противоречиви чувства се надигнаха у нея. Вълнението й беше неописуемо. Първото, което я изуми, беше тази негова самоувереност, че бил в състояние да се оневини; и веднага реши — както и да обяснява поведението си, то е неизвинимо и непростимо. Предварително настроена срещу всяка дума, тя подхвана изложението за събитията в Недърфийлд. Четеше припряно и не успяваше да разбере смисъла, а несдържаният устрем да узнае съдържанието на следващото изречение не й позволяваше да схване за какво се говори в предидущото. Увереността му в безразличието на Джейн прие за престорена, а обясненията за същинските, най-сериозните му възражения срещу този брак тъй я разгневиха, щото и не помисли да го оправдава. За стореното от него той не изразяваше никакво съжаление и това й допадна; от думите му не лъхаше разкаяние, а надменност. Цялото послание излъчваше гордост и самонадеяност.
Но когато от тази история премина към обясненията за Уикъм, когато прочете по-задълбочено изложението на събития, които, ако бяха верни, разрушаваха всяка илюзия за неговите достойнства и тъй много наподобяваха собствената му версия за него самия, чувствата й станаха още по-бурни и още по-трудни за определяне. Удивление, мрачни предчувствия и дори ужас се стовариха върху й. В желанието си да ги отхвърли напълно, тя непрестанно възклицаваше: „Това е лъжа! Не може да бъде! Това е ужасна измислица!“ А като стигна до края на писмото, макар че едва бе разбрала смисъла на последните една-две страници, бързо го сгъна, мушна го в джоба, решена да го забрави, да не го поглежда никога вече.
Дълбоко объркана, без да намери опора за мислите си, тя продължаваше да крачи; напразно; не минаха няколко мига, и тя отново разгъна писмото, опита да се овладее и препрочете разобличителните редове относно Уикъм, но този път се насили да вникне в смисъла на всяко изречение. Описанието на връзката му с обитателите на Пембърли не се отличаваше от онова, разказано от него самия; щедрата благосклонност на покойния мистър Дарси, макар тя досега да не знаеше на колко възлиза, отговаряше на собствените му думи. Дотук всичко казано съвпадаше: ала когато стигна до завещанието, различието бе голямо. Казаното от Уикъм за бенефицията7 тя помнеше съвсем точно и като възстанови всяка негова дума, стана й ясно, че един от двамата лъже; дори за известно време се остави да повярва, че е така, както на нея й се искаше да бъде. Ала когато прочете и пак препрочете много внимателно следващите подробности за това, как Уикъм се е отказал от всичките си намерения за духовно поприще и е поискал в замяна огромната сума от три хиляди лири, отново се разколеба. Откъсна поглед от писмото, опита се да прецени всяко обстоятелство най-безпристрастно — внимателно обмисляше вероятностите „за“ и „против“, — ала и това бе напразно. И двамата й предлагаха единствено уверения. Отново зачете. Но с всеки ред осъзнаваше все по-ясно, че тази история, която според нея и най-невероятната измислица не можеше да преиначи дотолкова, щото да оправдае поне мъничко възмутителната постъпка на мистър Дарси, би могла да се обърне така, че той да се окаже напълно невинен и чист.
Разточителството и пълната разюзданост, в които той съвсем открито обвиняваше мистър Уикъм, дълбоко я потресоха; още повече, защото нямаше доказателства за противното. Не знаеше нищо за живота му до появяването му в доброволческия полк, към който се бе присъединил, подканен от оня младеж, с когото, срещайки го случайно в Лондон, бе подновил бегло предишно познанство. В Хъртфордшър за миналото му знаеха единствено онова, което сам бе разказал. Що се отнася до истинската му същност, дори и да бе имала възможност да я опознае, тя не бе пожелала. Хубавото лице, гласът, приятните му обноски бяха й внушили, че притежава всички добродетели. Пожела да си припомни някакъв пример за вътрешна доброта, някакъв отличителен белег за почтеност или милосърдие, които да го очистят от нападките на мистър Дарси; или поне достатъчно други добродетели, които да натежат над неволните прегрешения, както би й се искало да назове онези постъпки, заклеймени от мистър Дарси като дългогодишно прахосничество и разпътен живот. Но, уви, нямаше нищо такова. Виждаше го пред себе си като жив, с чаровна външност и усмихнато лице; ала не си припомняше ни едно друго качество освен всеобщата възхита на познатите си и благоразположението на офицерите, спечелено с дружелюбното му държане. Дълго мисли над това, после продължи да чете. За жалост разказът, който следваше по-нататък, за коварните му намерения спрямо мис Дарси се потвърждаваше от думите, подметнати й предишната сутрин от полковник Фицуилям; а пък накрая направо я препращаха за потвърждение на казаното към самия полковник Фицуилям — от когото преди това бе научила за близкото му участие във всички дела на неговия братовчед и в чиято добросъвестност нямаше никакви основания да се съмнява. В един миг почти реши да се обърне към него, но отхвърли тази идея, защото щеше да й е неловко, а накрая изобщо отпрати тези мисли, тъй като се увери, че мистър Дарси никога не би го предложил, ако не е напълно уверен в подкрепата на братовчед си.
7
Бенефиция — благодеяние чрез завещаване на имот, особено на духовенството в католическата църква. — Б. пр.