— Не, командире. Все още са на първоначално изчисления.
— Наблюдавай за преместване точно в края — предупреди го Куин. — Може да имат специален метод на подход.
— Прието — докладва Макс. — Ще навлязат приблизително след една минута.
Арик погледна дисплея и видя мъглявия хоризонт на планетата под тях.
— Какво ще правим, ако дойдат откъм другата страна на планетата?
— Ще трябва да видим как изглежда орбитата им на слизане — каза Куин. Той взе края на своя кабел за майндлинк и без колебание го включи в жака до главния дисплей. — Пригответе се! Идват!
Арик затаи дъх, несъзнателно се стегна и загледа дисплеите. Часовникът отброяваше секундите…
— Промяна на вектора! — извика Куин. — Идват към нас…
А после неочаквано се появиха: два млечнобели кораба със същата хексагонална конфигурация като тази от записите на стражевите кораби от „Джутланд“, врязала се дълбоко в паметта на Арик. Малко под тях, влизащи в орбита успоредна на тяхната.
Само на два километра!
— Куин! — извика Арик. — Точно над тях сме…
Куин не отговори. Челото му бе смръщено от напрежение, очите му бяха втренчени със смразяваща пустота в дисплея, на който се виждаха корабите на завоевателите.
На таблото до жака за връзка с компютъра светнаха две бледозелени светлини.
Арик се вторачи в дисплея. Корабите на завоевателите завиха към звездолета, „Корвините“ се спуснаха към тях като разгневени орли, защитаващи гнездата си. Ужасно тихо, ужасно сериозно, ужасно точно. Четирите изтребителя и звездолетът майка действаха като едно цяло.
Копърхеди!
С крайчеца на окото си Арик видя трепкане на светлина под дисплея…
И внезапно дисплеят трепна и завоевателите и планетата изчезнаха.
— Куин! Какво стана? Излязохме ли?
Изминаха няколко секунди преди да получи отговор. После очите на Куин бавно се фокусираха и той отговори със странен глас:
— Да. Получихме необходимите ни данни и излязохме. Няма никакви повреди.
Арик почувства, че някак странно не му стига въздух.
— Ами „Корвините“?
— Трябва да са с нас — отвърна Куин. Двете светлини под жака бяха изчезнали. Той се пресегна и измъкна кабела. — Извършихме двеминутен паралелен скок.
— Разбирам — каза Арик. Беше виждал хора, които правят паралелен скок, но не постигат оптимални резултати. Проблемът беше в едновременното извършване и в дрейфа… но онези пилоти нямаха синхронизацията на копърхед. — Хвърлихте ли статична бомба?
— Не — отговори Куин с малко тъжен глас. — Нямаше време. Имахме само две минути.
Арик погледна дисплея, който сега функционираше като главен пулт за състояние на звездолета.
— Какво ще стане, ако ни проследят?
Куин вдигна рамене и издърпа другия край на жака, скрит в косата под дясното му ухо.
— Ще се бием. Не се безпокойте… има голяма вероятност да не могат да ни намерят. Оптималното време между улавяне на следа от килватер, излизане от околопланетното пространство и проследяване на кораб се смята две минути. Тъй като за това време ние отново ще влизаме, те ще се издигнат над нас.
— Какво значи това? Че като се движат с космическа скорост, не могат да проследят килватера ли? Или че няма да изчакат две минути и няма да забележат, че отново сме влезли в околопланетното пространство?
Куин поклати глава.
— Съмнявам се. Изглежда, тяхната космическа тяга почива на същия принцип като нашата. Значи и системата им за проследяване е построена на същия принцип.
— Но как влязоха само на два километра от нас?
— Прав сте — съгласи се Куин, после вдигна кабела и пъхна конектора в жака зад ухото си. — Макс, щом влезем, искам веднага да се направи тактическо сканиране! — нареди той, докато пъхаше другия край на кабела.
— Слушам, да се направи тактическо сканиране.
Една от двете зелени светлини до жака светна.
— Приготви се, Елдорадо — каза Куин. — Започваме.
И отново започна отброяване на секунди. И отново звездите останаха зад тях. Занемял, Арик гледаше дисплея.
— Не ги виждам — промърмори той. — „Корвините“. Къде са?
Тишина.
— Куин? — попита Арик. — Къде са „Корвините“?
— Там и ей там — отговори Куин и в гласа му прозвуча облекчение. — Просто имат малък проблем с дрейфа. По маршрута са. Повреда… няма данни за повреда.
— Страхотно — каза Арик и потри чело с ръка. Беше като излизане от онези ужасни влакчета с повишена гравитация, които винаги бе мразил и на които, когато бяха деца, Фелиан и Мелинда винаги се мъчеха да го замъкнат.