Езикът на Свв-селик изскочи от устата му.
— Не може!
— Добре. — Фелиан вдигна рамене. — Просто казах. — Той пое дълбоко дъх и протегна ръце. — Може ли да потичам малко? Хората имат нужда и от упражнения.
Езикът отново изскочи.
— Ти не отделя нас!
— Тогава не може ли поне да походим? — настоя Фелиан и посочи към гората, приблизително на шест градуса вляво от куполите и пирамидата. — Бих искал да видя онези дървета.
Настъпи обичайната пауза, докато пристигне преводът, и още малко, докато Свв-селик и Трр-гилаг вземат решение.
— Ние отива заедно — отговори най-после Свв-селик. — Ти не отделя ние.
Тръгнаха към дърветата по червената пепел около комплекса — при всяка стъпка вдигаха малки облачета прах. Трр-гилаг и Свв-селик стояха от двете му страни, а Нзз-ооназ продължаваше да ги следва отзад.
— Ти… Трр-гилаг? — попита Фелиан. По-ниският извънземен го погледна.
— Говори!
— Защо никога не разговаряш с мен?
Приличната на тирбушон опашка на Трр-гилаг леко се повдигна.
— Не разбира.
— Никога не разговаряш с мен — повтори Фелиан, погледна към куполите и пирамидата и съвсем леко се насочи натам. — И Нзз-ооназ не разговаря. Винаги говори само Свв-селик. Вие двамата защо не говорите?
Трр-гилаг погледна покрай него към Свв-селик.
— Тоо’рр права.
— Какво е тоо’рр? — попита Фелиан.
— Свв-селик тоо’рр — отговори Трр-гилаг.
Свв-селик тоо’рр? Дали „тоо’рр“ беше фамилно име? Или титла? Военен чин? А може би каста?
— Не разбирам — каза Фелиан и се отклони още мъничко към набелязаната цел. — Свв-селик да не е случайно експерт по разпитване на хуманоиди и така нататък?
— Не разбира.
— Да не е специалист по разговори с чуждозем… как наричате вие себе си?
Последва нова пауза, ново кратко съвещание между двамата извънземни.
— Ние зхиррзхианци — отговори най-сетне Свв-селик.
Фелиан реши да провери. Имената им не бяха трудни за произнасяне, макар че думите предизвикваха неприятно трептене на езика му.
— Значи Свв-селик е специалист по водене на разговори с незхиррзхианци? — каза той.
Неочаквано Свв-селик сграбчи рамото му и викна:
— Не ходи там!
— Какво? — Фелиан се намръщи и спря.
— Не ходи там! — повтори Свв-селик. Езикът му изскочи и той посочи куполите и пирамидата, към които се беше отклонил Фелиан.
— Какво искаш да кажеш с това „не ходи там“? — попита Фелиан. Значи предположението му се бе оказало вярно: куполите и пирамидите бяха нещо важно. — Искам само да разгледам дърветата.
— Ние ходи там! — отвърна Свв-селик и посочи с език група дървета доста встрани от куполите.
— Ама аз искам да видя ей онези — настоя Фелиан и посочи към куполите. Номерът не мина. Трябваше да опита с неподчинение. Ако и то не помогнеше, поне щеше да му даде възможност да провери как действа охраната зад него. Надяваше се, че когато са назначили Нзз-ооназ, не са надценили човешката физика. — Аз отивам, пък вие — както щете. Ваша воля.
И тръгна към дърветата. С крайчеца на окото си наблюдаваше Нзз-ооназ. Зхиррзхианецът вдигна цъка към него и Фелиан видя между пръстите му малък черен прибор. Средство за поддържане в подчинение или по-просто казано — оръжие.
— Не ходи там! — отново го предупреди Свв-селик.
— Не се безпокой, няма да избягам — извика през рамо Фелиан. — Къде мога да отида? Само ще погледна онези дървета отблизо.
— Не ходи там! — викна още по-настойчиво Свв-селик и в гласа му прозвуча заплаха.
Фелиан не обърна внимание на предупреждението. Нзз-ооназ все още държеше насочена към него джаджата си, но засега, изглежда, още нищо не беше се случило. Фелиан стисна зъби и направи още една крачка. Питаше се дали ще е инжекция, или електрошок. Каквото и да беше, искаше му се по-скоро да се случи. Направи втора крачка…
— Нзз-ооназ: казар! — извика Свв-селик.
Наистина беше болезнено, но по нито един от начините, очаквани от Фелиан. Над раменете му се чу слабо бръмчене, внезапно нещо го дръпна за краката и той зари лице в прахта.
Усещаше до бузата си стеблата на приличните на трева растения. Опита се да си поеме дъх. Значи това бяха измислили! Никакви рискови хапчета, никакви потенциално опасни електроди — само няколко стратегически разположени електромагнита, предназначени напълно да го обездвижат. Просто, елегантно и много безопасно, при условие че не си счупиш врата при падането. Внимателно, стараейки се усилието, което полага, да не проличи, той се опита да провери силата на магнитите.
Но беше късно — бръмченето зад него спря и той почувства, че може да се движи. Опря ръце о земята и се изправи.