„Добре, Кавана, успокой се. Първият въпрос, на който трябва да си отговориш, е дали това място е предна военна база, или колония на голям зхиррзхиански свят? Навярно те не биха си правили труда да създадат КИОРО на някой стар свят, на който са кацнали пътьом. Вторият въпрос е дали тази пирамида е единствена, или наоколо има още много такива? Третият въпрос — дали пирамидата е неподвижна, или има механизми за транспортиране и насочване?“
Добри въпроси, всичките до един. Проблемът беше, че не можеше да намери отговор на нито един.
Отвъд стъклената стена двама от зхиррзхианците разговаряха. Фелиан ги загледа. Щеше му се Арик да е тук. Той, Фелиан, се отличаваше в семейството с физическата си сила. Арик, за разлика от него, беше много добър в словесните изяви. Много пъти Фелиан с тайно страхопочитание беше наблюдавал как Арик хитро измъква информация от баща им, макар старецът категорично да бе заявил, че няма да им каже нищо.
Фелиан винаги се беше възхищавал на тази способност на Арик. Възхищавал и едновременно с това завиждал, макар че грижливо беше скривал тази завист от брат си. През младежките им години Арик просто щеше да използува срещу него арсенала си от словесни обиди — спорт, в който беше достигнал завидни умения. Когато и двамата станаха зрели мъже, тези закачки престанаха.
Сега Фелиан искаше да може да каже нещо, но вероятно вече беше много късно.
Той тихо изруга. Мисли като тази не можеха да му помогнат. Не беше майстор на словото. Значи трябваше да се измъкне, без да прибягва до него. Имаше ум и мускули. Време беше да започне да ги използва.
Първата крачка в тази насока беше да проучи всеки сантиметър от килията си. Всеки квадратен сантиметър и всеки ход на своите похитители.
(обратно)… Тясната гранпарранска улица беше невероятно оживена и шумна. Стотици пешеходци в груби пъстроцветни дрехи се блъскаха един в друг, влизаха и излизаха от пресечките. Потокът течеше безразборно ту напред, ту назад. Хората се спираха само за да разгледат изложените по витрините стоки или да поздравят срещнат приятел или съсед. Какофонията от викове и водени на висок глас разговори на три различни езика направо му пукаше тъпанчетата, а екзотичните миризми го караха да киха.
— Още колко остава? — попита Арик.
— Не зная — отговори през рамо Куин. При звука на английската реч няколко души се обърнаха и Арик с безпокойство забеляза, че изражението им не е дружелюбно. — Системата за номериране тук не е много ясна.
Прозвуча смразяващ кръвта писък и Арик инстинктивно се наведе. Над живата мрежа пълзящи растения, покриваща целия град, профуча ято големи колкото маймуни громи.
— Какво ще кажеш за мрежата? — попита Арик. Вървеше възможно по-близко до Куин, за да не трябва да вика. — Усеща ли, или не?
— Разбира се, че не усеща — заяви категорично Куин. — Парра е растение, а растенията нямат сетива.
— Не съм много сигурен — каза Арик и погледна неспокойно мрежата. Не си спомняше дали това растение няма слухови рецептори. — На мен ми се струва, че това тук възприема ставащото около него.
— Същото прави и слънчогледът, ако имате предвид външната проява — отвърна Куин. — Има много растения, които, ако бъдат убодени или порязани, реагират с химически промени. Никой обаче не твърди, че имат сетива.
— С тази разлика, че когато растението е поразено от природни сили, например гръмотевица, тази реакция не настъпва — възрази Арик. — Химикалите във външния слой не се променят и громите не пощуряват. Растението реагира по този начин само когато някой се опита да го нарани.
— Възможно е това да е реакция, предизвикана от метала на режещия инструмент — отвърна Куин. — Или да се дължи на шума и движението. Никой досега не изказвал предположение за съществуването дори на нервна система, камо ли на сетива.
Над тях профуча друго ято громи, ноктите им пробиха в мрежата малки дупки, през които нахлу свеж въздух и слънчеви лъчи. Паррата, изглежда, се нуждаеше от тези дупки и от богатата на минерали телесна мазнина, която лапите на громите оставяха върху тях. В замяна громите ядяха големите червени пъпки, растящи сякаш специално за тях.
Само за тях. Всички други същества, който опитваха да хапнат от пълзящото растение, моментално се разбягваха, защото се появяваха разярените громи. Дали това се дължеше на химически промени в червените пъпки, пораждащи у тях панически страх, беше въпрос, все още предизвикващ сред академичните среди толкова бурни дебати, колкото и въпросът за съществуване на възприятия в парра.