Кавана и Колчин слязоха от колата и Хил потегли.
— Трябва да ви призная, сър, че по принцип не намирам идеята ви за добра — каза Колчин. — Предпочитам в бъдеще при такива ситуации да оставате в заключената кола, а ние с Хил да се оправяме. Човек никога не знае как ще реагират нехуманоидите.
— Прав си — съгласи се Кавана. — Но тук говорим за мрачанци и сандуулийка. Трудно може да се намери по-конфликтна комбинация.
— Може би — каза Колчин. — Решили сте да говорите със сандуулийката?
— Това е добър начин да осигурим на Хил малко време — отвърна Кавана. — Освен това винаги съм искал да видя как бродират сандуулийките.
Пресякоха улицата, минаха покрай двамата мрачанци във входа на сградата, без да ги поглеждат, и се насочиха към сандуулийката. Единствената й защита срещу студения въздух беше едно тъничко наметало, загърнато плътно около гърдите. Когато се приближиха, Кавана забеляза, че ръцете й треперят от студ.
Колчин също го забеляза.
— Изглежда, не е свикнала с тукашния климат — сподели той.
— В Улу става по-студено — каза Кавана. — Но там са по-добре облечени от нея.
Стигнаха до сандуулийката и спряха.
— Добър ден — поздрави Кавана.
Сандуулийката прекъсна работата си и вдигна глава.
— Добър ден, любезни господа — отвърна на поздрава тя. Думите й бяха съпроводени със странен шум, характерен за устната кухина на сандуулийците. — Искате да видите бродерията ли?
— Да — отговори Кавана. — Мога ли да я взема в ръка?
— За мен е чест — отговори сандуулийката и свали ръце от гергефа. От слюнчените й жлези се проточи копринена нишка.
Кавана внимателно хвана гергефа. Беше картина на Информационната агенция. Далечните планини, които се извисяваха над нея, бяха изобразени така, сякаш са съвсем наблизо. Между два планински върха, на фона на осеяно с бели кълбести облаци синьо небе, се подаваше слънцето.
— Наклони го. Ей така — каза сандуулийката и наведе главата си малко настрана.
Кавана го наклони. Неочаквано картината се промени. Всичко си беше там, но се промени настроението. Вместо ведрия изгрев се появи мрачен залез, оптимистичното обещание за свежа нова утрин се беше превърнало в печален край на отминаващ ден. Той възстанови първоначалното положение и изпълненият с бодро настроение изгрев се върна.
— Изключително — призна Кавана и върна бродерията на сандуулийката. — Никога не съм виждал такова нещо.
Сандуулийката отвори широко уста, разкривайки остри като бръснач зъби. Тъкмо тази мимика бе изнервила първите хора, пристигнали на Улу.
— Ти харесваш моето изкуство — каза тя и скри ужасните си зъби. — Фиббит у Бибрит у Табли ак Приб-Улу ти благодари.
— Кавана от Хамилтън на Таунсенд от Грампианс-Ейвън те уверява, че той трябва да благодари — каза Кавана с надеждата, че е изпълнил правилно благодарствения ритуал. — Виждал съм сандуулски бродерии, но никога толкова хубава. Мога ли да попитам защо работиш тук, а не в Улу?
Фиббит сложи гергефа в скута си и вдигна приличното си на паяк лице към него.
— Мрачанците също високо ценят моето изкуство — отговори тя. — Те ме поканиха да посетя Мра-миг. Даже ми дадоха пари и ми обещаха да ме запознаят с работите на мрачанските майстори.
Кавана погледна тънкото й наметало, което се развяваше от хладния вятър.
— А после какво стана?
— Не зная — отговори Фиббит и от устната й кухина се чу тихо изсвирване, еквивалентно на човешка въздишка. — Когато пристигнах, ми казаха, че била станала грешка. Взеха ми парите. Нямах достатъчно средства да се върна на Улу. И останах тук.
— Няма ли кой да ти помогне? — попита Кавана. — Посолството ви например?
— Исках да изпратя съобщение до Улу, но таксата е много висока.
Кавана се намръщи. Сандуулийката беше толкова бедна, че нямаше пари да изпрати дори едно обикновено писмо.
— Откога си тук?
— От половин година. — Тя прекара ръка по наметалото. — Застудя.
— Наистина — съгласи се Кавана. — Как оцеля?
Фиббит поглади нежно бродерията си.
— С бродиране. Понякога ме наемат мрачанци. Както сега. Друг път правя портрети на мрачанци или на други и ги продавам.
— На други?
— В Миг-Ка Сити освен мрачанци има и от други раси. И хора също. — Тя се усмихна и отново показа острите си като бръснач зъби. — Обичам да бродирам портрети на хора. Във вашите лица има дълбочина. Но тук живеят малко хора.
— Изненадан съм, че въобще има хора — каза Кавана. Опитваше се да разбере тази все по-безсмислена ситуация. Доколкото можеше да прецени, Фиббит беше съвсем безобиден представител на също толкова безобидната сандуулска раса. Тогава защо мрачанците я следяха? Особено след като можеха да се отърват от нея като просто й купят билет до Улу?