— С каква сила?
— Идва от мястото, където открихме корабите без опознавателни знаци, и е със сила приблизително колкото на защитна тахионова бомба на стражеви кораб. — Такара сви устни. — Не зная дали ви е известно, но отрядът с особено назначение влезе там само преди четиридесет минути.
Внезапно Холоуей осъзна, че стаята е съвсем тиха.
— Най-добре е да уведомим Командването на мироопазващите сили — каза той. — Имаме ли скутер, готов да излети незабавно?
… Такара сбърчи чело и Холоуей разбра за какво мисли. Имаше само две космически скорости — едната три светлинни години за час и другата — два пъти по-голяма, която малките кораби, като изтребителите и скутерите, можеха да поддържат стабилно. Проблемът беше, че при по-високата скорост разходът на гориво за разстояние една светлинна година бе пет пъти по-голям, а за бюджета на гарнизона на Доркас това не беше без значение.
— Номер две ще бъде готов след половин час — докладва майорът. — Но преди да го изпратим, ще изчакаме да научим нещо по-конкретно, нали?
Холоуей поклати глава.
— Нямаме време за чакане. Независимо какво се е случило горе. Фактът, че един стражеви кораб е хвърлил статична бомба, означава, че са в сериозна беда. Нашата задача е да осигурим на Общността всяка секунда, за да има време да се подготви. Изясняването на подробностите ще отложим за по-късно.
— Прав сте — съгласи се важно Такара. — Отивам да инструктирам екипажа на скутера.
Такара излезе, а Холоуей се свърза с тахионовата станция и попита:
— Можеш ли да научиш нещо по-конкретно от цялата тази бъркотия, Крейн?
— Не, сър — дойде отговорът. — Статичната тахионова бомба засенчва всичко в района най-малко за час. Може и за два.
Което означаваше, че не знаят каква част от отряда с особено назначение се завръща на Доркас. Или, което бе много по-важно, че не знаят и дали някои неканени гости не следват отряда.
— Продължавай наблюдението! — заповяда Холоуей на оператора. — Искам сведения в мига, в който тахионите започнат да се разсейват.
— Слушам, продължавам наблюдението. — Крейн се поколеба. — Сър, какво смятате, че се е случило?
Холоуей вдигна рамене.
— Ще разберем след два часа. Дотогава ти препоръчвам да не даваш воля на въображението си.
— Слушам, сър, да не давам воля на въображението си — бързо отговори Крейн. — Просто си мислех… е…
— Разбирам — каза Холоуей. — Не е много приятно да си в неизвестност и да се чудиш какво те очаква. Но не забравяй, че при подобни срещи Общността винаги е побеждавала. Каквото и да се е случило там, ще се справим.
— Разбрано, сър — отговори Крейн. — Нали винаги можем да използуваме КИОРО.
Холоуей се намръщи. Да, такава възможност наистина съществуваше. КИОРО беше възможност, но в него се криеше и една заплаха, за която не се говореше. Много хора — и то не само нехуманоиди — негодуваха срещу тази постоянна заплаха и срещу лидерите на Северния координационен съюз, който притежаваше тайната на това оръжие. Много хора разбираха, че господството на Мироопазващите сили и политическата структура на Севкоорд над цялата Общност се основава именно на КИОРО. Но беше истина, че за тридесет и седем години от ужасната демонстрация на унищожителната мощ на това страшно оръжие близо до Селадон армията на Севкоорд никога не беше прибягвала до него. Тя поддържаше мира, без да използува военна сила.
Холоуей погледна към тахионовия дисплей и почувства как гърлото му се стяга. Този път може би нямаше да е така.
— Да — съгласи се тихо той. — Можем да използваме и КИОРО.
(обратно)Обядът беше сервиран, храната изядена, изпразнените чинии прибрани, айскафето поднесено. Чак тогава Николай Донезал зададе въпроса, който лорд Стюарт Кавана очакваше да чуе.
— Е — каза Донезал, отпи внимателно от димящата чаша и облиза топчето скреж, полепнало върху горната му устна, — да преминем ли към делова работа? Или ще продължим да се преструваме, че единствената причина за днешното ти посещение е носталгията?
Кавана се усмихна.
— Това е едно от нещата, които винаги съм харесвал в теб, Николай: твоята уникална способност да съчетаваш проницателност й откровеност. Никакъв намек, никакво загатване по време на обяда, а сега — направо на въпроса.
— Страхувам се, че е по-скоро недостатък на възрастта, отколкото достойнство на характера — каза Донезал. — Установил съм, че целия следобед няма да бъда годен за нищо, ако попреча на храносмилането си. — Той погледна Кавана. — А отхвърлянето на молба за помощ по време на храна винаги се отразява зле на храносмилането ми.