— Ти отива обратно в килия. Сега! — заповяда Трр-гилаг.
Фелиан обърна поглед към пътеката, която пресичаше храстите и се губеше между дърветата. Каквото и да имаше там, той не можеше да го види. Вероятно не беше нищо повече от зхиррзхиански еквивалент на вила.
— Добре — каза той. — Да тръгваме.
Трябваше да прояви известна ловкост, за да измъкне камъка от усмирителния гащеризон пред очите на тримата зхиррзхианци, които го следяха като безмълвни соколи. Но успя. Стиснал камъка в лявата си ръка, той подаде гащеризона през отвора и веднага се мушна под душа.
Вентилационната система, засмукваща въздуха през малките отвори на тавана, беше добра и Фелиан така и не успя да направи стъклената стена да се покрие с пара, но в клетката с душа положението беше съвсем различно. Той пусна горещата вода и под временната водна завеса разгледа новата си придобивка.
Беше малко съкровище, дълго може би пет сантиметра и широко три. Беше и тънко — не повече от три милиметра и макар ръбовете му да бяха остри, не бяха толкова остри, за да прережат материята на усмирителния гащеризон или зхиррзхианската кожа.
Но все пак този камък беше нещо. И самият факт, че държеше в ръката си твърд, потенциално опасен предмет, силно повиши самочувствието му. Ако можеше да го скрие и да намери начин да го наточи без неговите похитители да го хванат, този камък можеше да разкрие пред него широка гама нови възможности.
Засега не беше сигурен какви точно са тези възможности. Но се надяваше, че все ще измисли нещо.
Фелиан се изми, излезе изпод душа, стиснал камъка в ръка, и започна енергично да си бърше косата. Все още не беше сигурен как успя толкова лесно да го скрие, но колкото повече мислеше, толкова повече разбираше, че конструкцията на зхиррзхианската ръка не дава възможност незабелязано да се скрие такова нещо и тъкмо затова не го бяха открили. Фелиан седна на леглото и докато обличаше гащеризона, издърпа лекичко най-дясното от шкафчетата под леглото и пусна камъка до смачканата спасителна чанта.
Останалата част от деня прекара по познатата му вече програма, разпределяйки времето си между изометрични упражнения, запаметяване на залата отвън и непрестанни размишления как да избяга. На няколко пъти изпита желание да отвори шкафчето и да докосне камъка, да почувства ръбовете му, да се увери, че е все още тук. Но устоя на изкушението. Беше забелязал, че наблюдението им намалява с падането на нощта. Тогава щеше да може да извади камъка и да го премести в по-сигурно скривалище.
Но този момент така и не настъпи. Фелиан лежеше по гръб и сънливо наблюдаваше лениво работещите зхиррзхиански техници, когато вратата на залата неочаквано се отвори и шестима зхиррзхианци влязоха и се насочиха право към килията му. Двама носеха същите дълги сиви тояги, които беше видял в ръцете на охраната на пирамидата при първото си излизане. Други двама държаха някакви прибори с големината на джобно фенерче. Последните двама изглеждаха невъоръжени.
— Какво става? — попита Фелиан, когато се струпаха пред килията му. Двамата невъоръжени отидоха при вратата, другите четирима застанаха от двете й страни. Фелиан разтревожен забеляза, че и четирите оръжия са насочени през стъклото към лицето му. Отблизо дългите тояги бяха още по-отвратителни. — Какво става? — повтори той този път по-малко агресивно. За разлика от огнестрелните оръжия и ракетите на Мироопазващите сили, зхиррзхианските кораби бяха използували високоенергийни лазери. Ако насочените към него тояги и фенерчета бяха умалени версии на тези оръжия, те можеха да го убият и през стената. Може би тъкмо това беше причината, поради която килията беше от стъкло.
— Ти помести! — заповяда един глас зад него.
Фелиан се обърна. Беше Трр-гилаг. Езикът му се мяташе навън и навътре от устата, приличната на тирбушон опашка се размахваше с двойно по-голяма от нормално скорост.
— Какво става? — попита за трети път той.
— Ти помести! — повтори Трр-гилаг. Езикът му спря да се движи и посочи към душа. — Застане там.
Фелиан безмълвно се изправи и отиде под душа. През цялото време оръжията неотклонно, го следяха. Вратата на килията се отвори и двамата невъоръжени зхиррзхианци влязоха вътре. Единият остана до вратата, другият отиде до леглото на Фелиан, измъкна чекмеджето, избута чантата и извади камъка.
Фелиан наблюдаваше Трр-гилаг.
— Не правилно — каза зхиррзхианецът. — Не взима.
— Разбирам — отговори Фелиан. Думите излизаха механично от изсъхналата му уста. Значи беше сбъркал. Цялата му интелигентност, всичките му хитрости — всичко е било напразно. Те бяха знаели за камъка може би още от момента, в който го беше взел.