Не! Не бяха знаели. Камъкът беше престоял в чекмеджето цели дванадесет часа. Ако бяха знаели от самото начало, сигурно щяха да го вземат по-рано.
Той погледна към двамата зхиррзхианци, които излязоха от килията и затвориха вратата. И все пак те знаеха къде го беше скрил. Знаеха точно къде се намира… зхиррзхианецът веднага го намери, без колебание и ровичкане. А от начина, по който нахлуха в килията, беше готов да се закълне, че го бяха открили точно в този момент.
Как?
Първият зхиррзхианец заобиколи килията и отиде при Трр-гилаг. Двамата разговаряха тихо около една минута, премятаха камъка между пръстите си и го разглеждаха. Фелиан ги наблюдаваше и през ума му като подгонени от есенен вятър листа се въртяха различни мисли. Че зхиррзхианците имат слаби телепатични способности и са разбрали за камъка току-що. Че имат силни телепатични способности, но не всички, и някой с такива способности току-що е пристигнал. Че току-що са извършили някакво нощно сканиране на килията му — достатъчно чувствително, за да открие парче кремък с обем пет кубически сантиметра и да установи точно къде се намира. Че имат директен информационен канал с Бога и Бог не желае Фелиан да се измъкне точно сега.
Или че по-вероятно са знаели през цялото време и просто са си играели с него. Че са му позволили дванадесет часа да храни илюзорни надежди и са знаели, че няма да използва камъка.
Трр-гилаг го погледна и повтори:
— Не правилно. Утре не ходи навън.
— Не е честно — протестира Фелиан. Много добре разбираше, че този аргумент е безполезен, но също така знаеше, че трябва да опита. — Ти не каза, че не е позволено. Освен това аз трябва да излизам. Имам нужда от слънчева светлина.
— Ти наказан — отвърна Трр-гилаг. — Не прави пак.
И се обърна и закрачи към вратата. Другите го последваха. Техниците в залата продължаваха да работят, като че ли не бе станало нищо.
Бавно, вдървено Фелиан се върна при леглото си. Добре. Беше изгубил камъка. Но пък погледнато обективно, не се беше и надявал, че с негова помощ ще може да избяга. Беше изгубил камъка, но на негово място беше получил допълнителна информация, която щеше да съобщи, когато се върнеше в Общността.
Легна и затвори очи. И се опита да си изясни какво представлява тази информация.
(обратно)— Лорд Кавана?
Кавана трепна, събуди се и видя в полумрака някаква неясна фигура. Бутаха го по рамото.
— Кой си ти? — изграчи той с пресъхнала от съня уста.
— Колчин, сър — тихо отвърна фигурата. — Имаме посетители.
— Така ли! — Кавана успя да фокусира зрението си върху часовника в спалнята. Стрелките сочеха 4:37. — Не е ли малко раничко за случайни гости?
— Не са случайни — каза Колчин. — Офицерът за свръзка и три важни клечки от консулството на Общността в Мра-ект.
— От Мра-ект! — възкликна Кавана, стана и се пресегна да вземе халата си. — Дошли са от девет светлинни години само да ни видят? Каква чест! И какво искат?
— Не знам — каза Колчин. — Но мисля, че е във връзка с Фиббит.
— Фиббит? И за какво, по дяволите, им е Фиббит?
— Нямам представа — отговори Колчин. — Шикалкавят. Казват, че трябвало да говорят с вас. Но оглеждат, сякаш търсят нещо.
— И какво според теб търсят? — попита Кавана, облече халата и се обу. — Влязоха ли в приемната?
— Не. Хил ги задържа във фоайето. Но се опитват да погледнат през преградното стъкло. Изглеждат много ядосани, задето не им разреших да влезнат.
— Да се ядосват — изръмжа Кавана. Той също беше доста ядосан от това посещение в четири и половина сутринта. — Впрочем къде е Фиббит?
— Не знам! — призна Колчин. — Два часа след като си легнахте, все още работеше над бродерията, която й поръчахте. След това й изгубих дирите. Не е излизала, но не е и в стаята.
— Може би спи в някой ъгъл — каза Кавана и пристегна колана на халата си. — Хайде да идем да разберем какво става.
През полупрозрачното стъкло, което отделяше фоайето от останалата част на апартамента, се виждаха силуетите на четиримата посетители. Другата неясна фигура беше Хил. Кавана излезе и застана до него.
— Аз съм лорд Кавана — представи се той. — С какво мога да ви услужа?
— Прощавайте за безпокойството, лорд Кавана — извини се един снажен мъж на средна възраст и пристъпи напред. Изглеждаше уморен и раздразнен, но не особено притеснен. — Аз съм помощник-офицер за свръзка на Общността, Питър Бронски. Може ли да влезем?