— Тя вече е в беда — каза Арик. — Опитите на Холоуей за връзка с нас не бяха, за да ни пожелае добър път. Надявам се, че татко ще намери с какво да му запуши устата.
— Сто на сто — увери го Куин. — Баща ти все още има връзки с влиятелни личности и в парламента, и в Командването. Вероятно ще може да уреди до нашето завръщане да я задържат под домашен арест на Ейвън.
— И аз се надявам на това — сподели Арик. — Не бих искал да я бутнат в ареста на Доркас.
— В затвора — коригира го Куин.
— Благодаря за разяснението — изсумтя Арик.
— Не се тревожи, всичко ще се уреди — успокои го Куин. — Ако си решил да се тревожиш за нечия сигурност, предлагам това да е нашата.
Пет изтребителя с по двама души екипаж срещу вероятно цялата бойна сила на завоевателите.
— Прав си — съгласи се Арик. — Ще се постарая.
(обратно)— Няма време, Кавана — каза Холоуей. — Макфий и корабът му са готови за излитане. Качвайте се.
— Още не може — отговори Мелинда, опитвайки се да не трепне пред погледа му. — „Каватина“ ще влезе в системата само няколко минути преди да се появят звездолетите на завоевателите. Ако не ги предупредя навреме, ще загинат още с влизането.
— Можем да ги предупредим и без вашата помощ — гневно каза Холоуей. — „Каватина“ ще бъде в безопасност. Качвайте се на кораба и заминавайте!
— Няма да ви послуша — поклати глава Мелинда. — Познавам баща си. Той знае, че съм тук, и няма да иска да обсъжда въпроса. Във всеки случай няма да успеете да го убедите достатъчно бързо.
— Вижте, докторе — въздъхна Холоуей, — разбирам загрижеността ви. Но тревогите ви са неоснователни. Да, те наистина са само на две минути един от друг. Вероятността двата кораба да пикират едновременно, за да влезнат в нашето въздушно пространство, практически е нула. Баща ви ще разбере какво става и своевременно ще се измете.
— Можете ли да гарантирате?
— Разбира се, че не мога — тросна се Холоуей. — Не мога да гарантирам дори, че ще влязат в атмосферата достатъчно далеч оттук, за да можете вие с Макфий да се измъкнете. Съжалявам, но нямате избор.
Мелинда пое дълбоко дъх. Логиката, за съжаление, беше неоспорима. Оставяше й само една възможност.
— Макфий да заминава — каза тя. — Аз оставам.
Холоуей присви очи.
— Какво?
— Оставам тук! — повтори Мелинда, опитвайки се да не обръща внимание на болезнените удари на сърцето си. — Има голяма вероятност да имате нужда от всички здравни работници, които можете да намерите. Аз съм лекар и си предлагам услугите.
— Ако случайно сте забравили, трябва да ви напомня, че сте арестувана — каза Холоуей.
— Нали обявихте военно положение. Можете временно да оттеглите обвиненията срещу мен.
Очите му се впериха в нейните като лазерни скалпели.
— Разбирате ли какво ми предлагате?
— Да — тихо отвърна Мелинда. — Което не означава, че съм въодушевена от тази идея.
— Ако бях на ваше място, нямаше да го направя — каза Холоуей и извади видеотелефона си. — Добре, значи се спазарихме… Даген! Кавана остава тук. Макфий да излита. — Той изчака да получи потвърждение и прибра видеотелефона. — Хайде!
Летището приличаше на мравуняк. Войниците товареха, а цивилните се трупаха по рампите. Докато Холоуей маневрираше през хаоса към командния комплекс, Мелинда наблюдаваше лицата на цивилните и се чудеше, че при цялата тази трескава обстановка не вижда никакви признаци на истерия или паника. Напротив, всички, макар и смръщени, изглеждаха готови за онова, което ги очаква.
— Изглеждат добре подготвени — каза тя.
— Имахме няколко седмици — напомни й Холоуей. — Онези, които не искаха да останат, отдавна си заминаха.
— Колко останаха?
— Повече, отколкото бих искал. Около двадесет и пет хиляди от общо четиридесет и седем.
Мелинда вдигна глава към ясното синьо небе. Нямаше никакви облаци, които да ги скрият от очите на врага.
— Тези къде ги откарват?
— На седемдесет километра източно, в един каньон в планината — каза той. — Там има пълноводна река и възможност да ги скрием. За времето, с което разполагахме, се постарахме да подготвим мястото максимално добре.
— А как стои въпросът с храната и медикаментите?
— Опаковахме всичко, което можахме, и го пренесохме. Въпросът по-скоро е колко добре можем да се защитим, ако завоевателите решат да ни избият.
„И дали няма да употребите ядрено оръжие“ — допълни наум Мелинда. Но тези разсъждения бяха прекалено неприятни, за да ги продължи. Във всеки случай Холоуей несъмнено вече беше мислил за това.
При цялата активна дейност навън Мелинда очакваше да намери командния комплекс повече или по-малко в същото състояние — пълен с войници, които да демонтират и пренасят апаратура във въздушните коли. За нейна изненада той вече беше почти празен. Само неколцина бойци пазеха онова, което все още беше останало.